— Сериозно? Още ли искаш да вървиш в тази посока? Защото отидох до кръчмата. — Поуп забарабани с пръсти по масата. — Изобщо нямат жена барман в персонала и никой не те е виждал преди четири вечери.
— Някой лъже.
— Така че се питам…
— Казах ви.
— За да разследваш? — Последната дума беше съпроводена с кавички във въздуха.
Итън пое дълбоко дъх. Гневът затрака в гърдите му като пясък в кух череп. Главата отново го цепеше ужасно и той знаеше, че отчасти болката се дължи на травмата по лицето, осигурена му така любезно от Поуп. Но освен това я чувстваше като онова старо и познато пулсиране в основата на черепа, което го мъчеше, откакто се беше събудил до реката, без да знае кой е. Имаше и още нещо — смущаващото усещане на дежавю, свързано с разпита.
— Нещо не е наред с това място — каза Итън. Чувството се събираше като черен облак в гърдите му — събирани четири дни бодка, объркване и изолация. — Тази вечер видях свой стар партньор.
— Кой?
— Кейт Хюсън. Казах ви за нея. Само че беше по-стара. Най-малко двайсет години по-стара, отколкото би трябвало да е. Как е възможно това? Кажете ми.
— Никак.
— И как така не мога да се свържа с никого навън? Как така няма път, който да излиза от града? Това да не е някакъв експеримент?
— Разбира се, че има път извън града. Имаш ли представа колко смахнато говориш?
— Нещо не е наред с това място.
— Не, нещо не е наред с теб. Имам една идея.
— Каква?
— Какво ще кажеш да ти дам лист. Ще ти дам малко време да запишеш всичко, което искаш да ми кажеш. Да кажем, един час.
Предложението смрази Итън.
— Или ще отговориш по-бързо, ако носех черна качулка? — продължи Поуп. — Или ако те бях окачил да висиш за китките и те режа? Харесва ли ти да те режат, Итън? — Шерифът бръкна в джоба си, извади нещо и го подхвърли на масата към Итън.
— Значи сте го намерили? — Итън взе портфейла и го отвори. В прозрачния джоб имаше карта на Сикрет Сървис, но не беше неговата.
Значката беше на името ма Уилям В. Евънс.
— А моята къде е?
— Да. Къде. Уилям Евънс. Специален агент. От Сикрет Сървис. Филиалът в Бойси. И така, как разбра, че трупът в изоставената къща е точно неговият?
— Казах ви. Изпратиха ме тук да намеря него и Кейт Хюсън.
— О, вярно бе. Все забравям. Между другото, обадих се на твоя агент Хаслър в Сиатъл. Никога не е чувал за теб.
Итьн отново избърса кръвта от лицето си и се наведе напред.
— Не знам какво се опитвате да направите, каква игра…
— Според моята теория агент Евънс те е преследвал и е успял да се добере до теб в Уейуърд Пайнс. Ти си го убил и си отвлякъл партньора му агент Сталингс с намерението да избягаш от града с тяхната кола. Само че късметът ти изиграва лоша шега и попадаш в катастрофата. Сталингс е убит, а ти получаваш здрав удар в главата. Възможно е някое колелце да се е разместило и когато си се събудил, си започнал да си въобразяваш, че ти си агент от Сикрет Сървис.
— Знам кой съм.
— Сериозно? Не намираш ли за странно, че никой не може да намери документите ти?
— Да, защото са нарочно…
— Ясно, всички сме въвлечени в някаква голяма конспирация. — Поуп се разсмя. — А случайно да си се замислял, че никой не може да намери значката на Итън Бърк просто защото такава не съществува? Защото ти не съществуваш?
— Вие сте побъркан.
— Мисля, че проектираш своето състояние върху другите, приятел. Ти си убил агент Евънс, нали… побъркан, откачен малоумник. С какво го преби до смърт?
— Майната ти.
— Къде е оръжието на престъплението, Итьн?
— Майната ти.
Яростта експлодира в гърдите на Итън. Чиста, изгаряща ярост.
— Виж какво — каза Поуп. — Не знам дали си просто адски добър лъжец, или наистина вярваш на тази своя сложна измислица.
Итън се изправи.
Олюдя се.
Стомахът му се преобърна и му призля.
Кръвта течеше по лицето му, капеше от брадичката му и образуваше локвичка върху цимента.
— Тръгвам си — каза той и посочи към вратата зад шерифа. — Отваряй.
Поуп не помръдна.
— По-добре седни или наистина ще пострадаш.
— Каза го с увереността на човек, който много пъти е отправял заплахи и сега изпитва удоволствие, че може да го направи отново.
Итън заобиколи масата и мина покрай шерифа.
Натисна дръжката.
Заключено.
— Сядай си на задника. Още дори не сме започнали.
— Отвори вратата.
Поуп бавно се изправи, обърна се и пристъпи плътно до Итън. Беше толкова близо, че Итън усети миризмата на кафе в дъха му. Видя петната по зъбите му. Беше с десет сантиметра по-висок от Итьн и може би с двайсет килограма по-тежък.
— Да не си въобразяваш, че не мога да те накарам да седнеш, Итън? Че подобно нещо е извън способностите ми?
— Това е незаконно задържане.
Поуп се усмихна.
