Пайнс полностью

Погледна към Мак. Устата му още се движеше, товарният влак летеше неумолимо, колелата му бумтяха в ритъм с бруталния тътен в главата. Не можеше да откъсне очи от устата на Мак, от зъбите му… Синапсите искряха, мъчеха се да се свържат, а шумът, Господи, шумът и туптенето…

Не усети как коляното му се подгъна.

В един момент стоеше на верандата.

В следващия лежеше на тревата.

Проснат по гръб, а всичко наоколо се въртеше от удара в земята.

Мак се беше надвесил над него и го гледаше, опрял ръце на коленете си, но думите му безнадеждно се губеха в грохота на влака, който се носеше през главата му.

Щеше да изгуби съзнание — усещаше как ще припадне всеки момент и го искаше, искаше болката да спре, но…

Отговорите.

Бяха точно тук.

Толкова близо.

Изглеждаше безсмислено, но беше някак свързано с устата на Мак. Със зъбите. Не можеше да откъсне поглед от тях. Не знаеше защо, но всичко бе там.

Обяснението.

Отговорите.

И тогава му хрумна — не се напъвай.

Недей да се стремиш с всички сили.

Стига си мислил.

Просто го остави да си дойде само.

Зъбите зъбиби зъбибибибите…

Не са зъби.

А блестяща скара с буквите

МАК

изписани върху нея.

Сталингс, който седеше на съседната седалка, не вижда какво предстои.

През трите часа пътуване на север от Бойси е станало ясно, че Сталингс обожава звученето на собствения си глас и че ще прави онова, което прави през цялото време — да говори. Престанал бе да го слуша преди час, когато откри, че може да се изключи напълно, стига да вмъква по някое „Изобщо не си го бях помислил“ или „Хм, интересно“ на всеки пет минути.

Тъкмо се обръща да направи поредния си подобен принос в разговора, когато забелязва думата МАК на няколко стъпки от другата страна на прозореца на Сталингс.

Още не е започнал да реагира — едва е прочел думата — когато прозорецът до главата на Сталингс се пръска на хиляди стъклени парченца.

Предпазната възглавница избухва от кормилния вал, но закъснява с частица от секундата и пропуска главата, която се удря в прозореца с достатъчно сила, за да го пробие.

Дясната страна на линкълна се огъва в апокалипсис от счупено стъкло и изкривен метал и главата на Сталингс получава пряк удар от решетката на камиона.

Итън усеща жегата от двигателя, когато камионът се забива в колата.

Внезапна остра миризма на бензин и спирачна течност.

Кръвта е навсякъде — стича се по напуканото предно стъкло, опръскана е таблото, влязла е в очите му и продължава да блика от онова, което е останало от Сталингс.

Линкълнът се плъзга странично през кръстопът, бутан от камиона към онази каменна сграда с телефонната кабина на ъгъла, когато той губи съзнание.

2. Някаква жена му се усмихваше. Поне зъбите й бяха хубави, макар че все още виждаше размазано и не можеше да е сигурен. Тя се наведе към него, двете й глави се сляха и чертите й изкристализираха достатъчно, за да види, че е красива. Бялата униформа с къси ръкави беше с копчета от шията чак до над коленете, където свършваше полата й.

Тя непрекъснато повтаряше името му.

— Господин Бърк? Господин Бърк, чувате ли ме? Господин Бърк?

Главоболието беше изчезнало.

Пое бавно и предпазливо дъх, докато болката в ребрата не го преряза.

Явно се беше намръщил, защото сестрата каза:

— Дискомфорт отляво ли усещате?

— Дискомфорт. — Той се изсмя и изстена едновременно. — Да, усещам дискомфорт. Определено можете да го наречете така.

— Ако искате, мога да ви дам нещо по-силно за болката.

— Мисля, че ще я преживея.