— Добре, но не е нужно да се правите на мъченик, господин Бърк. Ако мога по някакъв начин да ви накарам да се чувствате по-добре, просто кажете. Аз съм вашето момиче. Между другото, казвам се Пам.
— Благодаря, Пам. Мисля, че те помня от предишното си пребиваване тук. Никога не бих забравил тази класическа униформа на медицинска сестра. Дори не знаех, че още ги правят.
Тя се разсмя.
— Е, радвам се, че паметта ви се възвръща. Това е много добре. Доктор Майтър след малко ще дойде да ви види. Може ли да ви премеря кръвното?
— Разбира се.
— Чудесно.
Сестра Пам взе апарат за мерене на кръвно от количката до леглото и нагласи маншета на левия му бицепс.
— Здравата ни изплашихте, господин Бърк — каза тя, докато надуваше маншета. — Да излезете просто така.
Замълча, докато гледаше показанията на апарата.
— Минах ли? — попита той.
С пълен отличен. Систолично сто двайсет и две, диастолично седемдесет и пет. — Тя свали маншета. — Когато ви докараха, не бяхте на себе си. Сякаш не знаехте кой сте.
Той се надигна в леглото. Мъглата в главата му започваше да се разпръсква. Намираше се в единична болнична стая, която май му беше позната. До леглото имаше прозорец. Щорите бяха спуснати, но по процеждащата се между тях светлина беше ясно, че е рано сутрин или рано вечер.
— Къде ме намерихте? — попита той.
— В предния двор на Мак Скози. Бяхте в безсъзнание. Помните ли какво правехте там? Мак каза, че сте били доста развълнуван и объркан.
— Събудих се вчера до реката. Не знаех кой съм, нито къде се намирам.
— Напуснахте болницата. Спомняте ли си как си тръгнахте?
— Не. Отидох при къщата на Скози, защото той беше единственият Мак в телефонния указател.
— Боя се, че не разбирам.
— Мак беше единственото име, което означаваше нещо за мен.
— Защо е така според вас?
— Защото Мак беше последната дума, която прочетох, преди камионът да ни удари.
— О, вярно… Камионът, който е ударил напречно колата ви.
— Именно.
Мозъкът е странно нещо — каза сестрата, заобиколи леглото и отиде до прозореца. — Работи по загадъчни начини. Изнамира всякакви шантави връзки.
— Колко време е минало, откакто са ме докарали обратно?
Тя вдигна щорите.
— Ден и половина.
Светлината изпълни стаята.
Беше сутрин и слънцето тъкмо се издигаше над скалния пръстен на изток.
— Имате силно мозъчно сътресение — каза тя. — Можехте да умрете навън.
— И имах чувството, че умирам.
Светлината на новия ден, която се изсипваше върху градчето, беше зашеметяваща.
— Как е паметта ви? — попита Пам.
— Това е най-шантавото. Всичко си дойде на мястото, когато си спомних катастрофата. Сякаш някой беше завъртял ключ. Как е агент Сталингс?
— Кой?
— Човекът, който пътуваше на предната седалка на колата по време на катастрофата.
— О.
— Значи не е оцелял?
Сестра Пам се върна при леглото. Пресегна се и постави длан върху китката му.
— Боя се, че не.
Беше се досетил. Не беше виждал подобни травми от войната. Въпреки това потвърждаването на подозрението му подейства отрезвяващо.
— Близък приятел ли ви беше? — попита сестрата.
— Не. Запознахме се през същия ден.
— Сигурно е било ужасно. Много съжалявам.
— А
— Моля?
— Как съм пострадал?
— Доктор Майтър ще може да ви отговори по-добре от мен, но имахте мозъчно сътресение, което вече отшумява. Няколко пукнати ребра. Малко повърхностни рани и синини. Общо взето, извадили сте късмет. Нещата са можели да бъдат много, много по-лоши.
Тя му обърна гръб и тръгна към вратата. Докато я отваряше, го погледна през рамо.
— И тъй, сигурни ли сме, че паметта ви се възвръща?
— Абсолютно.
— Как е малкото ви име?
— Итън — каза той.
— Отлично.
— Мога ли да ви помоля нещо? — попита Итън.
В отговор получи огромна лъчезарна усмивка.
— Каквото кажете.
— Трябва да се обадя на някои хора. На жена си. На главния си специален агент. Някой говорил ли е с тях?
— Мисля, че от шерифския участък са се свързали с най-важните хора веднага след катастрофата. И са им съобщили за случилото се и в какво състояние сте.
— По време на катастрофата имах айфон в джоба на сакото си. Случайно да знаете къде е?
— Не, но определено мога да си сложа детективската шапка и да го потърся.
— Ще ви бъда благодарен.
— Виждате ли онова малко червено копче отстрани на перилото?
Итън погледна към копчето.
— На едно натискане разстояние съм.
Сестра Пам отново го дари с ослепителната си усмивка и излезе.
В стаята нямаше нито телевизор, нито телефон. Най-доброто и единствено развлечение беше стенният часовник над вратата и Итън прекара няколко часа в леглото, загледан как секундарникът прави безкрайните си обиколки, докато утрото премина в пладне, а после и в следобед.
