— Кой от родителите ти е бял? — пита Итън.
— Майка ми беше англичанка. — Аашиф влиза в стаята. Спира при бюрото и поглежда към листа. Посочва го. — Надявам се да не е празен от другата страна. — Обръща листа, разглежда го за момент, поклаща глава и поглежда към Итън. — Трябваше да напишеш нещо, което да ме зарадва. Да не би да не си разбрал инструкциите ми?
— Английският ти е безупречен. Разбрах те.
— В такъв случай сигурно не вярваш, че ще направя онова, което казах.
— Не, вярвам ти.
— Тогава какво? Защо не написа нещо?
— Написах.
— С невидимо мастило ли?
Итън се усмихва. Трябва да напрегне всичките си сили, за да потисне треперенето, което заплашва да обхване ръцете му.
Вдига лявата.
— Написах това — казва той и показва татуировката, която е изрязал в дланта си с върха на химикалката — тъмносиня и неугледна, все още кървяща на места, но предвид ограниченото време и условията, това е най-доброто, което може да направи. — Зная, че не след дълго ще пищя. От ужасна болка. Всеки път, когато се чудиш какво мисля, дори да не съм в състояние да говоря, можеш просто да погледнеш дланта ми и да вземеш тези две думи присърце. Американски израз е. Предполагам, че разбираш напълно смисъла му, нали?
— Нямам представа — прошепва Аашиф и за първи път Итън забелязва непозната досега емоция в очите му. Въпреки страха си отбелязва задоволството, че е пречупил самоувереността на това чудовище, знаейки много добре, че това сигурно ще бъде единственият момент на победа при тази брутална среща.
— Аз пък имам — казва Итън. — Ти ще ме измъчваш, ще ме пречупиш и в крайна сметка ще ме убиеш. Зная много добре какво предстои. Имам само едно желание.
Думите му предизвикват едва доловима усмивка.
— Какво?
— Престани да ми говориш що за жребец си, лайно такова. А ми покажи.
Цял ден Аашиф му показва.
Няколко часа по-късно Итън се връща в съзнание.
Аашиф поставя бутилката амоняк на масата до ножовете.
— Добре дошъл. Да си се виждал случайно? — пита го той.
Итън е изгубил всякаква представа откога е тук, в тази стая с кафяви стени без прозорци, която мирише на смърт и стара кръв.
— Виж си крака. — По челото на Аашиф е избила пот. — Казах да си погледнеш крака.
Когато Итън отказва, Аашиф пъха окървавените си пръсти в глинен съд и вади шепа сол.
Хвърля солта по крака на Итън.
Писъци през кърпата в устата.
Агония.
Безсъзнание.
— Разбираш ли как изцяло те притежавам, Итън? Как винаги ще те притежавам? Чуваш ли ме?
