18. Итън отвори очи.
Главата му бе облегната на прозорец и той гледаше към планинския терен, който се носеше под него със скорост двеста и четиресет километра в час, Доколкото можеше да прецени, летяха на височина около седемстотин и петдесет метра. Беше водач на въздушна линейка шест месеца след завръщането си от Ирак и преди да постъпи в Сикрет Сървис, и разпозна не само рева на турбините „Лайкоминг“ над главата си, по и пропорциите на ВК 117. Управлявал бе същия модел в „Полет за живот“.
Вдигна глава от стъклото и понечи да почеше носа си, но откри, че ръцете му са закопчани отзад. Пътническата кабина беше стандартна конфигурация — две двойки седалки, разположени една срсщу друга, и товарен отсек в задната част, отделен със завеса. Дженкинс и Поуп седяха срещу него и Итън с удоволствие забеляза, че носът на шерифа още е бинтован.
Сестра Пам, сменила класическата си униформа на медицинска сестра с черни панталони, черна фланела с дълъг ръкав, бойна униформа и тактическа пушка „Хеклер и Кох“, седеше до него. Дъга от шевове минаваше от бръсната част на главата й през слепоочието и се спускаше до средата на бузата. Бевърли я беше подредила така и яростта на Итън припламна отново при спомена какво бяха сторили с горката жена. Гласът на Дженкинс прозвуча в слушалките:
— Как се чувстваш, Итън?
Макар да се чувстваше скапан от опиата, главата му вече беше започнала да се избистря.
Итън обаче не отговори.
Просто го изгледа мълчаливо.
— Извинявам се за шока вчера, но не можехме да си позволим да рискуваме. Доказа, че си повече от способен да се оправяш, и не можех да допусна загубата на още живот, твоя или на хората ми.
— Загуба на живот, а? Това ли те тревожи най-много сега?
— Позволихме си да те рехидратираме, нахранихме те и те облякохме. Погрижихме се за раните ти. Трябва да кажа… изглеждаш доста по-добре.
Итън погледна през прозореца — безкрайни борови гори пълзяха в долини и по възвишения, които понякога се издигаха над горското ниво, показвайки голи скали.
— Къде ме водите? — попита Итън.
— Удържам на думата си.
— Към кого?
— Към теб. Показвам ти за какво става дума.
— Не раз…
— Ще разбереш. Още колко ни остава, Роджър?
— Ще ви сваля след петнайсет минути — отвърна пилотът в слушалката.
Пустошта беше зашеметяваща.
Докъдето му стигаше погледът, нямаше никакви пътища и постройки.
Само покрити с гори хълмове й от време на време по някоя сребърна нишка между дърветата — поток или река.
Не след дълго гората остана зад тях и по промяната на звука на турбините Итън разбра, че пилотът насочва машината към земята.
Летяха над кафяв, сух на вид терен, който след петнайсетина километра се смени с огромна иглолистна гора.
На височина трийсет метра над земята хеликоптерът зави и няколко минути кръжа над един и същи участък, докато Поуп изучаваше терена с бинокъл.
— Чисто е — каза най-сетне той в микрофона си.
Кацнаха на голяма поляна, заобиколена от високи дъбове в есенна премяна. От роторите високата трева се разлюля на дълги вълни, които се разширяваха в концентрични кръгове от хеликоптера.
Итън се взираше в поляната, докато двигателят утихваше.
— Какво ще кажеш за една малка разходка, Итън?— каза Дженкинс.
Пам разкопча колана на скута му и ремъците на раменете.
— И белезниците ли? — попита тя.
Дженкинс погледна към Итън.
— Ще се държиш ли прилично?
— Разбира се.
Итън се наведе напред, за да може Пам да стигне до ключалката.
Белезниците се отвориха.
Итън се протегна и разтри китките си.
Дженкинс погледна към Поуп и изпъна ръка.
— Носиш ли ми онова, за което те помолих? Шерифът му подаде сребрист пистолет, който изглеждаше достатъчно масивен, за да използва патрони 357 Магнум.
Дженкинс го изгледа със съмнение.
— Виждал съм те как стреляш — каза Поуп. — Ще се оправиш. Целиш се в сърцето или още по-добре в главата и нямаш проблеми.
Поуп бръкна зад седалката си и извади АК-47 с пълнител за сто патрона. Итън го видя как превключва на автоматична стрелба.
Дженкинс свали слушалките си и дръпна завесата между пътническия отсек и пилотската кабина.
— Ще бъдем на четвърти канал — каза той на пилота. — Ще се обадим, ако се наложи да се изнасяме спешно.
— Ще си държа пръста на копчето.
— Свържете се с нас и при най-малкия признак за опасност.
— Слушам, сър.
— Арни остави ли ви оръжие?
— Всъщност две.
— Няма да се бавим.
Дженкинс отвори вратата и слезе.
