Итън го последва след Поуп и Пам и се спусна по рампата в меката достигаща до кръста трева. Настигна Дженкинс и четиримата закрачиха бързо през поляната. Поуп водеше с автомата си, а Пам вървеше последна.
Беше ясен, златен следобед.
Всички изглеждаха нервни и на тръни, сякаш бяха тръгнали на патрул.
— Откакто дойдох в Уейуърд Пайнс, непрекъснато се ебавате с мен — каза Итън. — Какво правим в тази проклета пустош? Искам да ми кажете още сега.
Влязоха в гората и бавно продължиха през гъстите храсталаци.
Чуваше се крясък на птици, който приближаваше.
— Итън, но това не е пустош.
Итън зърна нещо едва забележимо между дърветата и осъзна, че досега не го е забелязал заради растителността. Ускори крачка през храстите и дръвчетата, растящи между високите дървета. Дженкинс го следваше плътно.
Когато стигна в подножието му, Итън спря и погледна нагоре.
Отначало не можа да разбере какво точно гледа. Долу гредите бяха плътно покрити с мъртви и живи пълзящи растения и кафяво-зеленият камуфлаж скриваше формата на структурата, сливаше я така пълно с цвета на гората, че ако не я гледаш конкретно, тя изчезваше.
По-нагоре се виждаха стоманените греди, които бяха станали червени от дълбоката ръжда. Векове окисляване. Три дъба бяха израснали право през средата на структурата и се виеха нагоре, някои от клоните им дори поддържаха металните греди. Беше оцелял само корозиралият скелет на долните шест етажа на сградата. Няколко греди в горната част бяха огънати и завити като кестеняви букли, но по-голямата част от конструкцията отдавна беше рухнала в центъра и бе погълната от гората.
Крясъците на птиците от развалините беше оглушителен. Сякаш това пред тях беше някакъв многоетажен кафез. Навсякъде се виждаха гнезда.
— Помниш ли как поиска да бъдеш прехвърлен в болница в Бойси? — попита Дженкинс.
— Да.
— Е, доведох те в Бойси. В самия център на града.
— Какви ги говориш?
— Това пред теб е сградата на Ю Ес Банк. Най-високият небостъргач в Айдахо. Офисите на Сикрет Сървис са били тук, нали? На седемнайсетия етаж, ако не се лъжа.
— Ти си побъркан.
— Зная, че прилича на гора, но всъщност се намираме в средата на Капитол Булевард. Щатският парламент е само на петстотин метра натам през дърветата, макар че ако искаш да откриеш някаква следа от него, ще трябва да копаеш.
— Какво е това? Някакъв номер ли?
— Казах ти.
Итън сграбчи Дженкинс за яката и го придърпа към себе си.
— А сега започни да говориш смислено.
— Беше вкаран в състояние на забавени жизнени функции. Видя машините…
— За колко време?
— Итън…
— За колко време.
Дженкинс замълча и Итън изведнъж осъзна, че нещо в него изобщо не иска да чува отговора.
— За хиляда осемстотин и четиринайсет години…
Итън пусна яката на Дженкинс.
— … пет месеца…
Залитна назад.
— … и единайсет дни.
Итън погледна към руините.
Към небето.
— Май ще е по-добре да седнеш. Хайде. — Докато Итън сядаше в папратите, Дженкинс погледна към Поуп и Пам. — Ще ни оставите ли малко насаме? Но не се отдалечавайте много.
Двамата се дръпнаха.
Дженкинс седна на земята срещу Итън.
— Мислите ти препускат — каза той. — Ще опиташ ли да не мислиш за минута и просто да ме изслушаш?
Беше валяло неотдавна — Итън усещаше влажната земя през кафявия униформен панталон, в който го бяха обули.
— Ще те попитам нещо — рече Дженкинс. — Когато те попитат кое е най-голямото откритие в историята, за какво се сещаш най-напред?
Итън сви рамене.
— Хайде, кажи ми.
— Излизането в космоса, теорията на относителността, не знам…
— Не. Най-голямото откритие в историята на човечеството е предвиждането как човекът ще изчезне.
— Като вид ли?
— Именно. През хиляда деветстотин седемдесет и първа един млад генетик на име Дейвид Пилчър направил стряскащо откритие. Имай предвид, че става въпрос за време преди снаждането на РНК и ДНК полиморфизма. Пилчър осъзнал, че човешкият геном, който по същество е цялата ни наследствена информация, програмираща растежа на клетките, се променя и нарушава.
— От какво?
