Доколкото знаех – гробницата на великия султан беше отвън в тюрбето му, а от там до минбара в джамията имаше голямо разстояние. Тъкмо да го попитам: „Да няма грешка, ходжа, тюрбето е навън, а минбарът – вътре в джамията“, и той ми заразказва историята, която беше прочел и запомнил от един роман на Екрем Кочу:
„Една година при управлението на Абдулхамид ІІ кварталът „Фатих“ се наводнил – дали от многото дъждове, дали от някоя спукана тръба, не се знае, но сума ти къщи, дюкяни, джамии, улици останали под водата. През нощта на някои хора от квартала им се присънил султан Мехмед Фатих. Той влязъл в сънищата на мнозина и ги молил сърцераздирателно със сълзи в очи: „Давя се! Спасете ме!“. Сънувалите този сън го заразказвали по пазарищата и кафенетата и не след дълго слухът за него достигнал и до ушите на султан Абдулхамид, който тайно извикал командира на пожарната команда на квартала „Фатих“ Мехмед паша и му заповядал да провери състоянието на гробницата. Мехмед паша взел няколко свои доверени мъже, като ги заклел да не казват нищо, и влязъл с тях в тюрбето. Вдигнали дървения капак на саркофага и изкопали гробницата. Копали, копали, слезли с метри надолу – обаче не открили никакви останки от великия султан. Най-накрая се натъкнали на железен капак. Вдигнали го и видели някаква каменна стълба под него. Спуснали се по нея. Долу имало огромна крипта и се сетили, че преди това тук била църквата „Светите Апостоли“186. Уплашили се, като си спомнили, че тук са били гробниците и на такива императори като Константин и Юстиниан. Но понеже били обещали на султан Абдулхамид, въпреки страха си продължили напред в криптата, докато не намерили огромен шестоъгълен пиедестал. Ковчегът на Фатих бил точно върху него. И като го отворили, видели, че тялото му изобщо не се било разложило.“
Това ми разказа на мен Садък ходжа. Някои хора вярват, че също като тялото на Еюб ел Енсари и това на Фатих не е изтляло, а се е мумифицирало, и според нашия ходжа именно негово е било откритото недокоснато и напълно запазено в криптата. И всъщност тъкмо затова набързо са затворили и криптата, и стълбата, и гробницата. Султан Абдулхамид най-строго предупредил началника на пожарната Мехмед паша на никого да не издава това. Но човешката природа е такава, че той не издържал да пази тайната в себе си и при едно приятелско събиране разказал на сътрапезниците си за видяното. И така историята се разнесла и попаднала и в историческите документи. Разбира се, някои повярвали, други сметнали историята за градска легенда, но странното е, че мястото, за което казали, че са открили ковчега, се пада точно под нашия минбар. Веднага попитах самия Садък ходжа да не би да е грешка, да не би да се залъгваме с една легенда, но той сложи дланта си върху моята и ме погледна право в очите. „Отначало и аз се усъмних – прошепна тихо той. – Но ти си го видял да кланя намаз точно пред минбара, и аз вече съм сигурен, че това е истина.“ Ходжата крачка по крачка пресметна, че гробът на великия султан е точно под мястото, където и аз съм го видял.
Докато ни разказваше това, очите на Джеваз ефенди се изпълниха с влага и две сълзи се стекоха по страните му. Не изказах съмненията си на глас, за да не го оскърбя. Но онова, което всъщност исках да разбера, бе къде биха оставили убийците следващите си жертви.
– Джеваз ефенди, в този вид джамии... – направих опит да го попитам аз, но той ме прекъсна.
– Кои джамии? За султанските джамии ли ме питате?
Той употреби арабската дума „селятин“. Бях я чувал, но не можах да си спомня какво означаваше.
Сякаш прочел мислите ми, имамът поясни:
