Щом стигна до къщата, микробусът спря и в същия миг лампите в хола угаснаха. Зачакахме, вперили поглед във входа на къщата. Но преди това вратата на микробуса се отвори. От нея излезе червенокосият младеж, когото бяхме видели в офиса на Дружеството за защита на Истанбул. Той заоглежда началото на улицата със съмнителни движения, все едно вършеше нещо тайно и нередно. След като се убеди, че наоколо е спокойно, насочи цялото си внимание към входната врата на къщата. Не чакахме дълго тя да се отвори. Няколко души се бяха скупчили и вървяха като залепени един за друг. Когато предните заслизаха по стълбата, картинката започна да се прояснява. Бяха трима, носеха нещо на ръце, но не можехме да различим какво, понеже стълбището оставаше в неосветената част.
– Какво пък е това? – каза Али, който за малко да пробие стъклото на колата с носа си в желанието да види по-добре. – Прилича на килим.
Или на дълъг плат, навит на руло. Но къде можеше да го носят посред нощите? Как да тълкуваме тази тревожност на шофьора на колата, на рижия младеж?
– Май са го опаковали в килим човека? – предположи Али и тутакси ръката му някак от само себе си се протегна към оръжието. – Какво ще кажете, господин главен инспектор? Да ги хващаме ли вече тия?
– Не още – спрях го аз. – Трябва да сме сигурни. Ако ще ги залавяме на местопрестъплението, ще трябва да изчакаме докрай.
Хората, които излязоха от къщата, се спуснаха надолу по улицата. Сега можехме по-добре да ги виждаме от светлината на лампите, осветяващи „Кючук Ая София“. Тримата носеха тежкия товар. Видяхме, че най-отпред бе Намък, зад него двамата бяха добре сложени мъже, но не бяхме ги виждали преди това. Трябва да бяха членове на дружеството, които са отсъствали при нашето посещение в офиса му. Може и изобщо да не бяха от дружеството, а само съучастници в престъплението.
– Пред вратата има още някой – прошепна Али. – Не слезе надолу, не мога ясно да различа, но май е жена.
Дали не беше Лейля Баркън? Въпреки старанието ми, така и не можах да различа коя беше.
Червенокосият, като видя останалите да слизат, мина отзад и даже им отвори вратата на микробуса. С общи сили метнаха тайнствения си товар вътре в колата. Щом свършиха работата, всички се натовариха в нея. Силуетът, спрял на вратата на къщата, все още гледаше подире им. Микробусът бавно потегли.
– Запали колата.
Докато казвах това на Али, погледът ми не се откъсваше от сянката пред вратата. Май тръгна напред. Може би щеше да ги наблюдава отзад. В този миг навлезе в осветеното от лампата пространство – да, това беше Лейля Баркън. Внезапно спря, сякаш усети, че я наблюдаваме, обърна се и се загледа в нашата посока. Ослуша се за малко и като не забеляза нищо съмнително, влезе вътре.
– Хайде, Али, да не си изгубим хората!
– Не се притеснявайте, шефе – отвърна той, натискайки газта на колата. – Сега и на птички да се превърнат, не могат да ни избягат.
Също като белия микробус и ние свърнахме нагоре по страничната уличка, завихме надясно и излязохме на булеварда, водещ към квартал „Джанкуртаран“. Денем той гъмжеше от туристи, но в тези часове на нощта беше доста спокоен. Само да не беше тоя боклукчийски камион, излязъл точно отпреде ни! Спря на крачка от нас и започна да изпразва кофите. Подминахме го и отново ускорихме. Бях започнал да се притеснявам дали не бяхме изгубили нашите хора, когато Али радостно възкликна:
– Ето ги там! Вижте, минават покрай хотела!
Точно така беше – движеха се с нормална скорост на петдесетина метра пред нас. Помежду ни имаше една кола – черен джип лендроувър, от най-големите и най-скъпарските, с тъмни стъкла в цвета на купето. Известно време го следвахме. Кой знае защо, не се отделяше от белия бус, но и не скъсяваше дистанцията помежду им. Това не убягна от вниманието на и без това подозрителния Али.
– Да не би и тия в джипа да са от тях? – усъмни се той.
Не че беше невъзможно. Ние знаехме, че Дружеството за защита на Истанбул е неправителствена организация, но ако то беше само параван за някаква терористична организация? Може да имаха и други с тях, които да отговарят за логистиката.
– Ще разберем, Али! Сега-засега да се държим малко по-назад от тях – да не ни забележат.
Помощникът ми отпусна газта и ние поизостанахме малко. Между нас се вмъкнаха един пепелявосив шевролет и един тъмночервен опел. След една пресечка шевролетът мина вдясно и спря. На следващия разклон бусът се спусна към морето, а опелът зави към „Султанахмед“ и ние отново останахме точно зад мигачите на джипа.
– Май са се запътили към „Джанкуртаран“, шефе! Минахме оттук сутринта, като отивахме при Адем Йездан...
