Паметта на Истанбул полностью

Станах от стола и без да знам какво точно търся, заразглеждах книгите по рафтовете на библиотеката. Една на третата лавица прив­лече вниманието ми, понеже беше оставена накриво. Стори ми се позната. Да, това беше книгата, която бях видял в дома на Лейля Баркън, тази за монетите. Запрелиствах гланцираните й страници. Само след малко се появи монетата, която беше в дланта на Недждет Денизел. Хеката, богинята на Луната, на задната страна – полумесецът и звездата и надписът „Византион“... Най-важното бе, че снимката на монетата беше отбелязана с червен знак. Ако по същия начин бяха обозначили всички монети, които са оставяли при жертвите, щяха да са отметнали и монетата, предназначена за Адем Йездан. Развълнувано запрелиствах страниците. Да, ето – отбелязали са монетата от времето на Константин... на Теодосий ІІ, на Юстиниан, на Фатих и на Сюлейман... Не издържах и се зачетох в ситно изписания османски надпис, като мравчени следи, който не бях успял да разбера сам: „Лице: Изсек­лият монетата с Божията помощ велик и прославен на сушата и по моретата. Гръб: Султан Сюлейман, син на Селим хан, да се слави победата му... Изсечена в Константинийе...“. Продължих да разлиствам страниците, докато най-сетне намерих каквото търсех – беше отбелязана монета от републиканския период – един грош. На лицевата й страна също полумесец и звезда, зад полумесеца имаше надпис „Република“, а почти точно над звездата – „Турция“. На гърба имаше венец от листа, вътре в него голяма циф­ра 1, а под нея – „грош“. Най-долу пишеше и годината – 1935. Значи, вече бяхме стигнали до Репуб­ликата. Което значеше, че Адем Йездан е последната им жертва. И това беше доста логично – да оставят най-виновния за смъртта на Хандан и Умут за накрая. Най-лошото бе, че въпреки тези открития все още не знаех къде ще го оставят. Гледах изображението върху гроша – някъде в него трябва да бе скрита тайната. Най-вероятно приятелите ми щяха да изберат такова място, което да е свързано с републиканската история на града. Замислих се отново. Дланите на шестата жертва Хакан Ямалъ сочеха към „Еминьоню“. Но доколкото ми беше известно, там нямаше забележителности, отнасящи се до републиката. А може да имаше, но аз да не знаех. Да не би пък на местата, където бяха оставяли предните жертви, освен римски, византийски, османски паметници да имаше и такива от периода на Републиката? В такъв случай нямаше защо да отбелязват втори път същите места. Приближих се до картата. Сарайбурну, „Чемберлиташ“, Алтънкапъ, „Ая София“, джамията „Фатих“, дворецът „Топкапъ“, „Сюлейманийе“... Седем историчес­ки места... Но в кое от тях би могло да има и някакъв републикански паметник? Явно, колкото и да го мислех, сам нямаше да се оправя с тази работа. Отново потърсих Лейля Баркън, която само преди половин час така грубо бях прекъснал.

– Ало? Невзат бей! – отговори ми със съвършения си глас, изпълнен с любопитство.

Изглежда, вече не ми беше сърдита, но аз заговорих малко виновно:

– Извинявам се за безпокойството, Лейля ханъм, но пак имам нужда от вашия съвет по един изключително важен въпрос...

– Моля ви.

– В тези исторически места, където бяха оставени жертвите...

– Да, слушам ви! – отвърна тя с растящо любопитство в гласа.

– Имам предвид Сарайбурну, „Чемберлиташ“, Алтънкапъ, „Ая София“, джамията „Фатих“, двореца „Топкапъ“, „Сюлейманийе“. Според вас в кое от тях има някакъв паметник, храм или историческа сграда, направени през републиканския период?

При друг случай щеше да започне да разпитва защо, какво се е случило, защо я питам, но сега явно усещаше, че тази нощ се случват важни неща, затова веднага хвана бика за рогата, без да се отклонява от зададения въпрос:

– Доста широк район, трябва малко да помисля...

Аз обаче трябваше да съкратя времето й за размишление и я прекъснах отново:

– Да ви попитам малко по-иначе – има ли някакво подобно място на „Еминьоню“? Например джамията на Валиде султан...

– Не, тя не става – направена е по времето на самата Валиде султан. Строежът започва някъде около 1597 г. и е един от най-дълго продължилите – ако не се лъжа, джамията е отворена чак през 1664 година.

– Гарата Сиркеджи205? – подметнах аз. – Кога е строена?

205 Гарата Сиркеджи е в европейската част на Истанбул, строена е като пос­ледна спирка на „Ориент експрес“. Строителството започва през 1888 г. Първоначално се е наричала „Мюшир Ахмед паша“. Открита е през 1890 г. Авторът на проекта Август Яхмунд по онова време четял лекции в Истанбулската политех­ника, днес Истанбулски технически университет. – Б. пр.

– И тя е строена по османско време, от един пруски архитект, Яхмунд.

– Ами голямата поща?