Той веднага схвана за какво ставаше дума, но както винаги, си придаде малко тежест. Макар че, дойдеше ли му настроението, не се замисляше много-много и започваше да рецитира стихове, без да му пука дали някой го слуша, или не. Започнеха ли да го молят обаче: „Йекта, прочети нещо“, ела да видиш какво става! Започваше да капризничи и да увърта.
– Така ли? – опита се пак да влачи от десет дерета вода. – За какво му е времето?
– Как за какво? – сгълчах го аз. – За поезия, разбира се! За какво друго!
– Нали ви четох...
– Само едно четиристишие, нищо повече...
– То няма дълга и къса поезия – понечи да се направи на гламав той, но сега и Демир не издържа:
– Стига си шикалкавил, Йекта. Обеща ни, хайде – прочети нещо!
Нямаше да послуша и Демир, разбира се, но не искаше да постави Евгения в неудобно положение и най-сетне се съгласи:
– Добре, добре... Но ако не ви хареса, вие ще сте си виновни... не аз.
– Йектааа! – извикахме всички в един глас.
– Добре, добре – предаде се най-сетне той. – Стихотворението се казва „Ледено отсъствие“. – Прочисти гърлото си и започна: – Няма те. / Само един напуснат Истанбул, / отчаян като ръждясалото небе, / обгърнат в септемврийски ветрове, / приличен на поздравителна картичка. / Няма те. / Някакво хлапе заплаква на перона. / Риданията му цепят среднощните ми сънища. / През зениците ми преминават всички влакове, / надеждите ми снежнобели от саждите им почерняват. / Няма те. / Лицето ми старее в огледалото. / Където и да съм, все един и същи спомен виждам. / Дали защото Истанбул на теб е тъй приличен.
Докато Йекта рецитираше, очите на Евгения ме следяха с любопитство и интерес. Беше усетила, че е имало нещо мъчително, нещо болезнено в младостта ни, в миналото ни. Но не се решаваше да попита, сякаш очакваше аз сам да й разкажа за случилото се преди години. Но не можех да го направя. Само затворих очи и потънах в думите, които Йекта произнасяше.
– Тебе те няма. / Ще обикалям отсъствието ти чак до границите на лудостта. / С разбито сърце на раменете си, / с обезумелия си разсъдък в клетката на гърдите ми. / Тебе те няма. / Има само един кървящ Истанбул / в мълчанието на света.
– Много е хубаво! – искрено се възхити Евгения. – Чудесно е! Коя е късметлийката, на която си го посветил?
Този невинен въпрос за миг промени всичко – изпари се цялото ни приповдигнато настроение, внезапно прекъсна веселият и забавен разговор, всичко се превърна в тъга и сякаш въздухът около нас помръкна. Йекта не отговори, не можеше да отговори. Демир предпочете да избяга.
– Оставил съм лаврака в скарата! – стреснато проговори той и побърза да се отдалечи от масата. – Да не угаснат въглените, че пак трябва да ги палим...
Само аз нямаше накъде да избягам. И Йекта. Евгения се обърка и понеже никой не й отговори, сега гледаше с очакване към мен. Помъчих се с мимики да оправя положението, но нямаше нужда, защото Йекта намери смелост сам да й отговори:
– Написах го за Хандан, единствената жена в живота ми!
И ти си бил влюбен в Хандан, нали?
– Коя е Хандан? – попита Евгения чак когато вече напуснахме градината на Демир и бяхме в колата. И не питаше Йекта, а мен. Въпреки смелостта си, вълнението, изпълнило вечерта, я накара да не пита повече, макар да я изгаряше любопитството. Всъщност след краткия й въпрос: „Коя е Хандан?“, цялото удоволствие от събирането ни, от вкусно приготвената риба, от изпитата ракия мигновено се изпари и опитите ни с Демир отново да съживим разговора, останаха напразни. Тъгата сложи отпечатъка си върху вечерта и ни погълна всички. Затова още щом влязохме в колата, и Евгения впи любопитен поглед в мен.
– Коя е Хандан?
– Една приятелка – отговорих аз, завъртайки ключа. – Обща приятелка на всички ни.
Моята бричка се затътри от къщата на Демир към любимите ми тихи и прохладни улички в „Балат“.
Отговорът ми обаче не я задоволи.
– Една приятелка – многозначително прошепна тя. – Невзат, защо не ми разказваш за приятелите си?
Беше се разсърдила, но ме гледаше с обич, като дете, чиито пакости винаги е прощавала, сякаш питаше: „Какво още криеш от мен? Кажи ми!“.
– Не знам защо – въздъхнах аз. – Не е ставало дума, сигурно затова.
– Де да беше ставало – отвърна тя, а в гласа й звучеше упрек. Снизхождението също беше изчезнало в тона й. – Ако знаех за какво става въпрос, нямаше да питам за Хандан. И Йекта нямаше да се натъжи толкова. И тази вечер, започнала толкова прекрасно, нямаше да свърши така неприятно.
Беше права. Не знаех какво да кажа и се загледах в пътя пред нас. Можех да се извиня, но вместо това започнах да й разказвам:
– Всъщност наистина историята им е необикновена!
Думите ми така я заинтригуваха, че забрави колко ми е ядосана и попита:
– Като казваш „историята им“, имаш предвид историята на Йекта и Хандан, нали?
Откъде можеше да знае? Сметна, че само Йекта е обичал Хандан.
– На Йекта, на Хандан и Демир...
Очите й светнаха от любопитство.
– И двамата ли са били влюбени в Хандан?
– Да – отвърнах аз, докато тъгата на миналите чувства ме завладяваше. – И двамата бяха влюбени в Хандан.
