Тези два етажа бяха американският аванпост в Аден. Камилската муцуна под шатрата. Но ако хора като полковник Кент успееха да наложат вижданията си, скоро щяхме да строим арабски Гуантанамо някъде по крайбрежието. Подизпълнител — строителната компания на Бен Ладен.
Спряхме на третия етаж.
— Аз съм нагоре — каза Бък. — Ще се видим при басейна.
Кейт, Бренър и аз слязохме. Тук също имаше морски пехотинец зад бюро, въоръжен с М–16 и радиостанция.
Запознахме се с ефрейтор Уейн Пийпълс. Той ни насочи надясно и докато вървяхме, проверих отново номера на стаята си, за да се уверя, че Кейт и Пол не са настанени заедно.
Всъщност стаята на Бренър беше до нашата.
— Ще се видим след малко — каза той и влезе вътре.
Нашата стая имаше изглед към Аденския залив, също като миналия път. Да не би да беше и същата стая? Това на пода моите чорапи ли бяха?
— Приятно е — рече Кейт.
— Нищо не е достатъчно добро за християнските кръстоносци.
Метнахме багажа и оръжието на едно от двете големи легла и предложих да метнем себе си на другото.
Кейт реши, че идеята е супер.
След това стояхме на балкона и съзерцавахме тюркоазената вода. На същата гледка се бях наслаждавал в продължение на четирийсет дни в този хотел и тя събуди спомени.
Заливът, който се наричаше Златен мохур10, беше образуван от два хребета гола вулканична скала, спускащи се към водата.
Кейт забеляза самотната бяла шатра на южния хребет и попита:
— Какво е онова там?
— Шатрата, за която говореше капитан Мак. Или наблюдателен пост на йеменската армия, или подслушвателна станция на СПС. И в двата случая заповедите на хората там не са да ни помагат.
Кейт кимна и погледна надясно към Слонската скала, която наистина приличаше на почти точно копие на глава на слон с дълъг бивен, образуващ каменна арка, достигаща скалите долу.
— Това е Слонската скала — казах с риск да обясня очевидното.
— И защо ли я наричат така?
Кейт забеляза пикапа по-нататък по гърба на слона — оня с тежката картечница — и посочи.
— А онова там?
— Нашата йеменска охрана.
— Защо картечницата е насочена към хотела?
— Деликатно ни изпращат послание.
Тя нямаше как да коментира това и погледна към каменната тераса долу, където вечер си правехме барбекю и се преструвахме, че сме на Хаваите и чакаме хула танцьорки.
Посочих към Слонската скала и казах:
— От другата страна е пристанището на Аден, където беше хвърлил котва „Коул“ на дванайсети октомври двехилядната година.
Кейт кимна.
Седемнайсет убити американци и трийсет и девет ранени, някои останали инвалиди за цял живот. А онази лодка бомба изобщо не би трябвало да има шанс да приближи кораба.
И какво научихме от „Коул“, от 11/9 и от всички терористични атаки оттогава? Две неща, които бяхме забравили през годините — убий ги, преди да са убили теб, и ако се опитват да те убият, преследвай ги и раздавай смъртоносно възмездие. Затова бях тук.
Кейт искаше да слезе при басейна и като добър съпруг казах, че ще й правя компания.
Клеър също беше при басейна, но това нямаше нищо общо с решението ми.
Стаите ни се смятаха за сигурни, така че можехме да оставим карабините, но заключихме документите си в сейфа, съгласно правилника. Трябваше обаче да вземем сателитните телефони, радиостанциите и пистолетите — напъхахме ги в джобовете на халатите си. Взехме асансьора до фоайето и отидохме при басейна.
Бък и Бренър също бяха там, както и Хауард. Излязоха от басейна заедно с Клеър.
Тук трябва да спомена, че на това място дрескодът за господата включва дълги бански или шорти и тениска, а за дамите — дълги шорти и дълга широка тениска. И че явяването им тук е горе-долу толкова рисковано, колкото във всеки хотел и на всеки плаж в Йемен. Затова ако очаквах с нетърпение да видя Клеър по бикини (а защо ми е да очаквам това?), щях да остана разочарован.
Клеър обаче изглеждаше добре и в мокра тениска. Всъщност…
— Джон.
— Да, скъпа?
— Да седнем на масата.
— О, да.
Всички седнахме на една маса под чадър и си поръчахме кана чай с лед. Тук нямаше бриз от залива и беше
Неколцина западни туристи плуваха в басейна или се излежаваха в шезлонги, но нямаше гости от Близкия изток, а и никога нямаше да има. Не че умирах от желание да видя Абдул или Афия по шорти и тениски, но малко слънце можеше да им се отрази добре на кожата (витамин D все пак), а и щяха да се научат да плуват. Или забравям за съобразяването с културните особености?
Както и да е, побъбрихме и пихме чай с лед — едно от най-лошите питиета, изобретявани някога.
Бък отново беше влязъл в ролята на домакин.
— Една местна легенда твърди, че гробовете на Каин и Авел се намират в Аден, в квартал Маала — каза той.
Познавах един стар сержант от отдел „Убийства“, който твърдеше, че е работил по този случай.
— Йеменците също така вярват, че оттук е отплавал ковчегът на Ной — информира ни Бък.
Животът на планетата е изкарал голям късмет, че атентатори самоубийци не са пробили дупка в корпуса му.
