— Казах му, че се възхищаваш на шивала му. Може да ти го подари. Тогава ще трябва да го носиш.
— Благодаря, Бък.
— И ако продължиш да ме караш да превеждам глупостите ти, ще те уредя и с бельото му.
Кейт реши, че това е смешно, и се почувствах щастлив, че започва да се отпуска.
Както и да е, отказах се от опитите да завържа разговор с Ясир и насочих вниманието си към посоката, в която пътувахме.
След десетина минути пресякохме широкия черен път, който разпознах като нашата писта, след което завихме надясно към платото, на което се издигаше Крепостта на гарвана.
— Опитай да се свържеш с Чет — каза ми Кейт.
Отворих прозореца, подадох се навън и набрах номера му.
Той отговори.
— Отвлякоха ни — казах му.
— Видях — отвърна той.
— Ако случайно си забравил, ние сме в двата малки джипа. Предай на пилотите.
— Благодаря. Нещо друго?
— Има ли прах?
Последва кратка пауза, после:
— Тази вечер няма прах. Би трябвало да пристигнете след петнайсет минути.
— Погрижи се бирата да е студена.
— Нещо друго?
— Не.
Облегнах се назад и се отпуснах.
Чет ме смяташе за забавен, но и досаден. Може би дори за малко тъпичък. И беше добре, че си мисли така. В затворите има много боклуци, които си бяха помислили същото.
Като бивше ченге обаче Бренър познаваше играта ми. Замо също може би виждаше зад майтапите, а Бък беше достатъчно прозорлив, за да схване начина ми на действие.
Естествено, Кейт ме беше виждала да се правя на тъп и забавен със заподозрени и с шефове. Трябва ти ум, за да се правиш на тъп. Така хората свалят гарда. И правят грешки.
Бък и Чет бяха мои колеги, сънародници и съотборници. Но не бяха доверени приятели. Всъщност бяха замислили нещо.
Стигнахме дерето в подножието на платото и поехме нагоре. На дневна светлина се оказа още по-плашещо.
Добрахме се до платото и се насочихме към Крепостта на гарвана.
Нямах представа колко време ще чакаме делегацията на Ал Кайда да бъде доведена с вързани очи, за да ни огледа и да потвърди кой сме. Но ако трябваше да стоя повече от седмица с Чет и Бък, смятах да се предам на първия джихадист, който влезе през вратата.
Дотогава трябваше да държа под око Чет и Бък. Особено Чет. Можех да изчакам и да видя дали не е дошъл тук, за да уреди стара сметка на ЦРУ с Кейт и мен. Можех и да се изправя открито пред него. Ако изчаках, можеше да стане твърде късно да му кажа, че знам, че е замислил нещо. Така че май трябваше да нанеса изпреварващ удар. Преди той да го е направил.
И тъй, конвоят мина през отворените порти, влезе в двора на Крепостта на гарвана и слязохме от джиповете.
Двамата бедуини не бяха прерязали гърлото на Чет и той ни поздрави.
— Изглеждаше идеално на монитора — каза той. — Надявам се достатъчно местни да са видели отвличането и новината вече да е стигнала до Ал Кайда.
— Ами ако местните или Ал Кайда знаят или подозират, че сме в Крепостта на гарвана? — попитах аз.
— Възможно е — отвърна Чет. — Но Ал Кайда няма да тръгне да се меси в бедуинско отвличане, нито да предприеме действия срещу крепост на шейх Муса.
Може би не. Но не бих искал да напускам това място, докато Пантерата и джихадистите му не са готови за пликчетата за проби.
Благодарихме на домакините си за приятното изживяване около похищението и се качихме на втория етаж на кулата, за да чакаме по-нататъшното развитие на нещата според инструктажа на Чет в Аден.
Чет беше взел една антена за сателитни телефони от микробуса и я бе закрепил на един от прозорците. Първата му работа беше да включи апарата си в един от жаковете на антената.
— Вече не ни трябва чисто небе, за да установяваме пряк контакт с контролната станция на самолетите.
Това беше добре.
— Нито пък с посолството, Лангли, Федерал Плаза, Вашингтон и всеки, който поиска да ни се обади — добави Чет.
Това вече смърдеше.
— Сателитната връзка понякога прекъсва, а има вероятност и да бъдем подслушани от СПС — предупреди ни той. — Дори Ал Кайда може да ни подслушва, ако разполага с необходимата техника. Затова ще използваме телефоните колкото се може по-малко. Сателитният радиосигнал от микробуса е много силен и зашифрован, така че връзката оттам е сигурна.
Иначе казано, това бе добре обмислена операция, но възможността за действие в тази обстановка бе силно ограничена. Чет обаче искаше всичко да проработи, да покаже, че ЦРУ е в състояние да нанася хирургически удари във враждебна територия, както демонстрираха така добре в началото на войната в Афганистан. Американските военни — и не само те — обаче искаха да видят американски кубинки на земята. Много американски кубинки. Установих, че в случая съм на страната на ЦРУ.
Е, след като видяхме новата сателитна антена, с какво можехме да се забавляваме? Може би да поиграем на стражари и апаши в шахтата за екскременти.
Тъкмо щях да предложа това, но Бък взе думата:
— Донесох малко списания, романи и кръстословици за убиване на времето.
— Случайно да има още коняк? — попитах Чет.
— Една бутилка за отпразнуване.
Ами да празнуваме тогава.
