— Пол е заместникът ми — каза той. — Добър човек.
— Аха.
— Никак не ми се иска да го изгубя.
— Къде отива?
— С вас. После у дома.
Не знаех какво точно знае Питърс, така че не отговорих.
Г-н Питърс каза, че искал да ме запознае с някого, и ме поведе към някакъв едър тип, който изглеждаше като щангист, облечен в костюма си за първото причастие.
— Джон Замойски от ДСС — представи го Питърс. — Може би го помните от летището.
— Да. — Беше един от онези във водещата кола.
Здрависахме се и Замойски стисна ръката ми така, сякаш бе последната студена бира в ада.
— Наричайте ме Замо — каза Джон Замойски.
— Бива. Аз пък съм Джон.
По-нататък ще се сменим — ти ще си Джон, а аз — Кори.
— Замо ще е с вас, когато тръгнете за Аден — каза г-н Питърс.
— Добре.
— Ще е с вас и ако се наложи да пътувате в Лошите земи.
— Още по-добре.
— Замо е бил снайперист в Афганистан — продължи г-н Питърс.
Погледнах Замо. Все още имаше военна прическа (никой не иска косата да му пада пред оптичния мерник) и лице, което не се движеше много. Не беше на повече от трийсет и забелязах, че черните му очи не мигат. Явно не беше ням, но остави г-н Питърс да говори вместо него.
— Освен това Замо е експерт по бойни изкуства — каза Питърс.
— С изкуствени войници ли?
Устните на Замо се извиха в усмивка. Харесваше ме. Добро момче, Замо.
Бренър се присъедини към нас и предложи да тръгваме.
— Ще дойдеш с нас до „Шератон“ — каза на Замо.
Замо дояде чашата си за кафе и кимна.
Реших, че Замо ще е снайперистът на екипа. Добре е да имаш обучен убиец в групата. При това от онези, които ходят на църква.
Замислих се за преживяното, откакто се приземихме, и изпитах същото чувство като при миналото ми идване тук: бях се озовал в Огледалния свят и всички от другата страна бяха луди, при това от толкова отдавна, че се разбираха един друг, но не разбираха никой от новопристигналите.
Както и да е, с Бренър намерихме Кейт, която беше в една група с Хауард.
— Време е да тръгваме — казах й аз.
— Исках да покажа на Кейт кабинета й — напомни ни Хауард.
— Това може да стане утре — предложи Бренър.
Не бях сигурен каква е йерархията тук, но на подобни места хората от сигурността имат известна тежест, така че Хауард отстъпи.
— Добре. Ще се видим в девет. Трябва да ви дам копие от разрешителното за арест на заподозрения.
— А аз може ли да получа копие от заповедта за убийство на ЦРУ? — попитах.
Хауард не отговори.
С Кейт си взехме багажа и излязохме. Бренър ни чакаше с един „Ланд Крузър“. Беше ярък слънчев ден, но вече започваше да става горещо.
— Какъв прекрасен ден — рече Кейт. — Няма ли да се съгласиш, че е по-добре от Ню Йорк през февруари?
— Няма.
Замо натовари багажа ни и се настани зад волана. Бренър седна отпред, а ние с Кейт заехме задната седалка.
— Къде е Мохамед? — попитах аз.
— Вземат му мярка за колан на самоубиец — отвърна Бренър.
Смешно. Това място наистина започваше да ми пасва.
Потеглихме и отбелязах, че този път няма водеща и следваща кола.
— До „Шератон“ са не повече от шестстотин метра, а и не е разумно да привличаме внимание на улицата или в хотела — каза Бренър.
Ясно. Значи беше достатъчен само един брониран джип, двама въоръжени мъже от охраната и двама въоръжени пътници. Никой нямаше да ни забележи.
Стигнахме до портала, който се отвори, и излязохме на улицата. Йеменските войници още се мотаеха наоколо.
Бренър и Замо държаха оръжията си в скута, така че ние с Кейт последвахме примера им.
Срещу посолството видях друг ограден и охраняван район. От миналия път помнех, че по някаква причина го наричат Града на туристите, макар че всъщност представляваше комплекс от жилищни сгради и магазини за постоянно и временно пребиваващи западняци, някои от които работеха в различни посолства. В Града на туристите живееха също работещи в помощния персонал и неколцина нещастници, прехвърлени тук за бизнес, най-вече петрол. Може би с Кейт щяхме да живеем там, ако останехме в Сана.
Спомних си, че в Града на туристите не се допускат йеменци, с изключение на доверени прислужници, макар да се носеха слухове, че някои от тях са от Ал Кайда, което не би трябвало да учудва никого. По мое мнение това бе най-опасното място в Сана — направо плачеше за терористична атака.
Най-хубавото нещо в Града на туристите е руският клуб, притежаван и въртян от двама предприемчиви джентълмени от Москва, чиято лична мисия бе да доставят алкохол, дрога и проститутки в Йемен и по този начин да разпространяват благата на западната цивилизация в тази тънеща в невежество страна. Руският клуб имаше филиал и в Аден, както бе споменал Бък в лекцията си. При предишното ми идване в Йемен бях канен и на двете места, но бях отказал. Честна дума.
Завихме надясно по тясна улица, от двете страни на която растяха дървета.
— Ако сваля прозореца, някой ще метне ли граната в купето? — поинтересувах се.
— Възможно е — отвърна Бренър. — Само гледай да я метнеш обратно.
Всички се разсмяхме.
Това назначение се очертаваше да бъде голяма веселба.
Бренър ни даде найлонова торба.
