Смешно? Май не.
— Полковник Хаким ще бъде ли в затвора? — поинтересува се Кейт.
— Най-вероятно. Изглежда, че той е човекът от СПС, който е назначен да държи под око американското посолство.
— На чия страна е той? — попитах аз.
— ЦРУ мисли, че е верен на йеменското правителство — отвърна Бренър. — Но какво означава това? Не означава, че симпатизира на американците или че е против Ал Кайда. Подобно на повечето хора тук, той е верен най-вече на себе си, после на вярата си — или обратното. По-нататък е верността към племето, клана и семейството, следвана от съмнителното съзнание, че е йеменец. Последна, ако съществува изобщо, е верността му към правителството.
Вече разбирах защо тази страна не работи.
— Въпросът е дали полковник Хаким има връзки с Ал Кайда?
— Може и да има контакти. Това важи за повечето високопоставени хора. Но в тази страна това не го прави предател. А го показва като умен човек. Хората с пари или власт залагат на всичко, докато не видят кой се очертава да стане победител. Американците пък залагат на лошо правителство, но това е единственият начин, по който можем да участваме в играта.
— Тогава да очистим когото трябва, за да си отмъстим за „Коул“, и да се разкараме оттук, преди да сме затънали още повече — предложих аз.
Бренър се замисли.
— Това донякъде ми напомня за Виетнам… корумпирано, играещо двойна игра правителство, подкрепяно по необходимост от Щатите, борба със силен и целеустремен противник, тероризиращ население, на което не му пука кой ще спечели, стига да го остави да живее в мир… Дори племената от хълмовете ми напомнят за племената във Виетнам, които се биеха както срещу правителството, така и срещу Виетконг и ги мразеха. А ние бяхме насред всичко това. Абсолютно тресавище. И продължаваме да правим същото, като очакваме различни резултати.
Нямаше какво да възразя.
— Същото е положението и в Ирак и Афганистан — каза Кейт.
Бренър като че ли се върна от джунглите на Югоизточна Азия в пясъците на Близкия изток.
— Доколкото разбирам, от Аден имаш известен опит в разпитването на заподозрени за атаката срещу „Коул“.
— Да. Но не постигнах особен успех. Всички се забавляваха да лъжат американците — полицията, СПС, затворниците, дори преводачите. И след като излизахме от затвора, сигурно всички се тъпчеха заедно с кат и ни се подиграваха. Задници.
— Сега йеменското правителство е малко по-разтревожено и съдейства повече — увери ме Бренър.
— Имаш предвид като полковник Хаким на летището ли?
Бренър подмина въпроса ми и попита:
— Когато разпитваше заподозрените в Аден, името Булус ибн ал Дервиш или ал Нумаир, Пантерата, изниквало ли е някога?
— Не. Не мисля, че ФБР или ЦРУ са знаели за него по онова време. — Замислих се за момент. — Помня обаче, че имаше известно съмнение или слух, че в атаката е замесен и някакъв роден в Америка мюсюлманин.
Бренър кимна.
— Явно Пантерата е дал идеята да се атакува американски военен кораб, който по график е трябвало да спре за зареждане в пристанището на Аден. Нападението се различава от повечето атаки на Ал Кайда в Европа или Близкия изток — те са насочени срещу слаби цели. В случая става дума за атентат срещу американски военни. Много дръзко начинание, с висока вероятност за неуспех. И въпреки това успяха да повредят модерен американски боен кораб и да убият седемнайсет моряци.
Така беше. Но в известен смисъл Пантерата си беше направил грешно сметките. Атаката вкара американците в Йемен и сега Ал Кайда на Арабския полуостров беше под натиск.
— Също като с единайсети септември, Ал Кайда получи повече, отколкото е очаквала.
— Съгласен. И сега трябва да им покажем точно това. Че имат да плащат.
— Те го знаят — обади се Кейт. — Но това не им попречи да ескалират атаките си. Всъщност сега са по-силни в Йемен, отколкото по времето на атаката срещу „Коул“.
— Това отчасти се дължи на безсилното правителство — отвърна Бренър.
— Нашето или тяхното? — попитах аз.
Както и да е, поискахме сметката, която ни бе представена върху листче — осем милиона риала или нещо подобно, което се равняваше на около три долара, заедно с напитките. Бренър почерпи. Бих могъл да живея в Йемен като султан.
Щях да поискам кучешка торбичка, но сервитьорът можеше да ме разбере погрешно и по-късно да открия в нея нечий домашен любимец.
— На някой налага ли му се да използва шахтата за екскременти? — попитах.
На излизане спрях при онзи на масата и му казах:
— Всичко беше страхотно. Утре пак ще обядваме тук. В един следобед. Джон Кори. Кажи на Пантерата.
— Добре. Утре.
— Моят автомат тук ли е?
— Не, вие не носи автомат.
— А, да. Май го оставих при магарето си…
— Джон…
— Чао.
Кейт прикри лицето си с шала и Бренър се обади на Замо. Слязохме на обляната от слънце улица. Беше станало по-горещо.
Без никакви дискусии огледахме многолюдната улица, пресякохме я и се загледахме във вратата на ресторанта.
