Винаги трябва да минаваш през тези занимания, особено когато всичко изглежда спокойно и безопасно. Всъщност основната ти работа е да не си позволяваш да си завираш главата в задника. И непрекъснато да си напомнящ, че преследващият е и преследван.
Бренър познаваше тесните криволичещи улички на Стария град и каза, че имаме време да спрем при „Надежда в техните ръце“, преди да се срещнем със Замо.
Обикновено съм добър в откриването на опашки, но половината местни изглеждаха като извадени от калъп с техните роби, кърпи за глава и бради. Тримата имахме обратния проблем — в Сана нямаше много западняци и се набивахме на очи като прасета в джамия.
Стигнахме „Надежда в техните ръце“ и влязохме. Клиентелата беше само западна — мъже и жени стопаджии, европейска туристическа група и няколко дами, които може би работеха като доброволки или за някое посолство.
— Тук можеш да си свалиш шала — каза Бренър на Кейт.
— Увий го около очите си, докато пазаруваш — посъветвах я аз.
— Май ще е по-добре да го увия около врата ти.
Очаквах подобна реакция.
Кейт се разбули и се показа като най-добре изглеждащата жена в магазина, може би с изключение на една стопаджийка на двайсет и няколко с австралийски акцент и дълга червена коса. Простете, отклоних се.
Докато Кейт оглеждаше магазина, а Бренър следеше вратата, аз завързах разговор с един младеж — американец от Ню Йорк, казваше се Ман Лонгоу. Младият г-н Лонгоу живееше в Сана в странноприемница в някаква кула, но не онази, където обядвахме. Беше завършил Йейл, специалност Близък изток, говореше сносен арабски и беше дошъл да учи по-чистия и стар език на Забравената от времето страна. Пребиваваше в Йемен от един месец и му оставаше още един.
— Още никой ли не се е опитвал да те отвлече? — попитах го.
Той намери въпроса ми за смешен и отговори:
— Не. Местните са наистина приятни хора.
— Аха. Но Държавният департамент все така предупреждава пътуващите, че не били чак толкова приятни.
— Преувеличават — отвърна той. — Обиколил съм целия Близък изток. Никога не съм имал проблеми.
— Браво. Все пак се пази.
— Половин евреин съм — призна той, — така че съм наясно.
— Гледай да не споделяш тази информация.
— Знам. Успяхте ли да посетите еврейския квартал?
— Не, но е в списъка ми.
— Заслужава си да се види. Все още е относително пуст. Има къщи с Давидовата звезда, необитавани от петдесет-шейсет години. Шантава работа. Защо например йеменците още не са ги сринали? Или не са се нанесли в тях? Все едно чакат евреите да се върнат.
— Може да им се наложи доста да почакат.
— Да. Така излиза.
— Може би след следващия потоп.
— Следващата седмица заминавам за Мариб с още няколко души — каза той. — Там има предислямски руини. Храмове на боговете на луната и слънцето. Дворецът на Савската царица. Трябва да ги разгледате.
— А ти първо трябва да се запознаеш с положението там.
— Да, знам. Тук има нещо като полицейска сила, казва се Бюро за национална сигурност. Те защитават туристите. Срещу заплащане. Дават ни двайсетина въоръжени мъже за екскурзията срещу двеста долара. Транспортът е включен в цената.
— Получаваш онова, за което си плащаш — напомних му и го запознах с последните новини. — Снощи е имало атака в онзи район. Срещу американска петролна инсталация. Намирисва на Ал Кайда.
Г-н Лонгоу, който беше на двайсет и няколко и следователно безсмъртен, не изглеждаше особено загрижен.
— А вие защо сте тук? — поинтересува се той.
— Защото ми се счу, че туристическият агент каза Швеция.
Той се разсмя и ме увери:
— Тук ще имате повече изживявания.
— Такъв е планът ми. Сам ли си?
— Приятелката ми пристига след няколко дни.
— Регистрирайте имената и адресите си в консулския отдел в посолството — посъветвах го.
— Добре.
— Знаеш ли къде се намира американското посолство?
— Не.
— Разбери.
— Добре.
— Говоря като родителите ти, нали?
— Нещо такова.
Казах му къде съм отседнал.
— Ако още съм в града, когато пристигне приятелката ти, минете през хотела и с жена ми ще ви поканим на вечеря и истински питиета.
— Благодаря. Ако искате да дойдете на екскурзията в Мариб, има свободни места. Излиза по двайсетина долара на глава.
Горе-долу толкова плаща Ал Кайда за глава.
Помислих си, че Сана е измамливо спокоен град: не достатъчно опасен, че да те кара да не излизаш на улиците, но и не достатъчно сигурен, за да може един западняк да скита сам из него. Мисля, че всичко зависи от това кой си и каква е моментната ситуация. За нас, хората от американското посолство, Сана винаги е приключение. За Мат Лонгоу тя е просто една спирка от дълго пътуване.
Както и да е, йеменските дами, които въртяха магазина, бяха приятни, говореха английски и изглеждаха образовани. Една от тях, Аниса, настоя да ни заведе горе, където йеменски жени — предимно вдовици и разведени — режеха плат и шиеха облекла ръчно или на стари шевни машини.
В тази страна рядко може да се види жена да работи извън къщи, но магазинът и ателието, изглежда, се търпяха заради благотворителната дейност.
— Коранът учи мюсюлманите да са милостиви и да помагат на бедните — уведоми ни Бренър.
— Кой корен?
