Не беше съчувствие към страдащите милиони хора, към заплашените с такива страдания други милиарди хора. И животни.
Кой го съжаляваше него, та и той да ги съжалява?
И все пак…
Вече не изпитваше предишната наслада и от това самочувствие.
Като че ли му се искаше…
Всъщност дали онзи твърдоглав учен можеше да се справи с бедствието, което, ако не бе причинил направо, то беше подготвил, макар и несъзнателно?
И защо искаше да му отнеме и новото откритие? За какво?
В главата му се бореха, все без изгледи за надмощие, двете намерения: да довърши започнатото или да го прекъсне…
Все в неговата власт…
Слушалката бръмна.
Суфло включи видеофона.
На екрана се появи образът на Ким Сен Ву. С обичайното си безизразно лице.
Суфло натисна бутона за връзка.
— Докладвай! — изтрака той нареждането си по клавишите.
И Ким Сен Ву заговори:
— Веднага след вашия разговор лицето се разбърза. Взе от инсектариума един кафез със заразени цикади. И почти изтича навън. Без дори да ми обясни къде отива.
— После? — не успя да сдържи въпроса си Суфло.
— Разбрах, че става нещо важно. Затова грабнах останалата колба с вируида и главната документация. И избягах. Тогава се обадих на Алфонсо. Той тръгна да догони лицето.
Доктор Суфло не се колеба дълго:
— Добре си направил. Сега отнеси материала и книжата в укритието! Остави ги там под надзора на дежурния! А ти веднага се изпари! Замини за Калифорния! На аерогарата ще те чака човек с билета и чека. — И натърти: — Този път няма да ти се размине. Излишната предпазливост никога не е излишна. Край!
И угаси екрана.
После се отпусна в количката с дълбока въздишка.
Край! Не само за попрището на корееца, който въобще нямаше да стигне до Калифорния, който въобще никъде нямаше да стигне. Прекалено много знаеше вече. А това беше достатъчно за смъртната му присъда.
Край и на неговите собствени колебания!
Той отново държеше положението в свои ръце. Отново той щеше да диктува условията.
Трябваше да бърза! Защото, ако Алфонсо не успееше да догони учения, ако не успееше да му отнеме кафеза и така го оставеше да пръсне инсектите, Жан Суфло не разполагаше с много време, за да убеди онези, че единствен той е в състояние да отстрани злото.
Трябваше да отправи новото си предложение.
И пръстите му издиктуваха на компютъра още една радиограма до Организацията на обединените нации:
„Важно! Важно! Важно!
Успях да открия противодействие срещу хлорофилната чума. Както се убедихте, вашите учени се оказаха безпомощни. Предлагам ви го срещу справедливо възнаграждение. Не е нужно да ви обяснявам, че се отнася за спасяването на живота въобще, не само на човешкия род.
Разчитам на благоразумието ви.
Ако приемете, отговорете по обичайните медии в тридневен срок.
Тогава ще уточним и размера на сумата.
Облегна се назад. С нова въздишка. Този път — на облекчение. Пак успях — той винаги успяваше.
От душата му сякаш падна някакъв непосилно тежък камък — нямаше да бъде виновен повече за човешките страдания, за гибелта на живота.
Беше се примирил с ролята на Херострат, когото никой няма да знае и помни. Така дори се оказа по-добре — щяха да го помнят. И може би името му щеше да бъде записано в историята. Вместо Херострат — Благодетелят.
Това досега не беше угризение. Той отдавна се бе отървал от всички подобни сантименталности. Сантименталността е враг на успеха.
И все пак така беше по-добре…
Наводнението, както връхлетя, така бързо се и оттегли. Отвлече каквото можа, разкърти дърветата, издави животните и се прибра в предишното корито на реката. По земята, всъщност пласт тиня, дебел една-две педи, останаха да се валят само обрулените клонаци и мъртвите трупове.
Намури, седнал на един невисок клон, погледна кафеза с цикадите. Бяха живи и здрави. По време на стихията той ги бе завил с ризата си и така ги бе предпазил от дъжда.
Вече можеше да изпълни заръката.
Небето се бе изчистило.
Той отвори вратичката. И кротуващите досега насекоми се размърдаха, запълзяха към изхода, заоправяха крила и се подемаха във въздуха. Разлитаха се на всички посоки. Едните, по-уморените може би, кацаха по най-близките листа, други продължаваха полета си.
Беше изпълнил задачата.
Добре.
Сега оставаше другото. Да намери приятеля си.
Наистина вече го смяташе приятел, макар и с бяла кожа. Но нали с къдравата си коса и брада позаприличваше малко на папуас?
Истински папуаски прадядо.
За него, родения и израслия в джунглата, не беше трудно да се ориентира за обратния път, макар че околността след преминаването на ужасната буря се бе променила за неопитно око, кажи-речи, неузнаваемо.
Вървеше и се провикваше:
— Георг! Геооорг! Геоооорг! Геоооооорг!
