Пасажер 23 полностью

— Искаше да използваш Лиза, за да убиеш майка ѝ.

— Да, това бе грешка.

Ако не бе толкова дяволски добра актриса, Мартин щеше да си помисли, че усеща истинско разкаяние в гласа ѝ.

— Лиза е кръщелница на Даниел. Беше му написала в един имейл, че страда от любовна мъка. Даниел ми го препрати, мислейки си, че като жена бих могла по-добре да помогна на едно младо момиче. Той нямаше представа какво точно се крие зад думата „любовна мъка“. — Гласът на Елена прозвуча дрезгаво. Тя се изкашля. — Лиза не знаеше коя съм, когато я поканих в чата на Easyexit, но бързо ми се довери. Връщайки се назад, трябваше да предположа, че ме лъже. Историите ѝ ставаха все по-откачени. В началото говореше смътно за изнасилване, после ми каза, че е правила секс с по-възрастен мъж, и най-накрая, че за това е била принудена от майка си. Започнах да се съмнявам, но когато ми прати видеото, отново ѝ повярвах и им ангажирах круиз, за да уредя нещата.

Значи това е била причината, помисли си Мартин. Затова беше толкова напрегната, когато Дизел се обади и ми каза за манипулирането на записа.

— Не подозирах, че Лиза ме лъже. Не знаех нищо за болестното ѝ състояние. Ако Юлия Щилер действително беше принудила дъщеря си да прави секс с Том, значи си заслужаваше смъртта.

Мартин саркастично се изсмя.

— Упражнявала си се след Наоми.

— Навреме коригирах грешката си.

— Бяхме на косъм да умрем!

Спомни си сцената в каютата на Лиза. По ирония на съдбата Елена действително каза истината, когато убеждаваше Лиза, че е Querky. Тя можеше да издържи теста, ако ѝ бе казала никнейма, но тогава всичко щеше да се провали.

— И ти се смяташ за нормална, Елена? — попита Мартин. — Напълно си превъртяла.

Бензиновата косачка сега забръмча в предната градина на съседите. Мартин се попита дали не заглушава други звуци. Звуци, които разобличават истинските намерения на Елена.

— Къде си? — попита я той.

Както и очакваше, Елена не му отговори направо, а вместо това му постави контравъпрос.

— Поддържаш ли контакт с майката на Лиза?

— Какво? Да, защо?

Мартин се бе чул веднъж с Юлия Щилер. Тя тъкмо беше посетила дъщеря си в затвореното отделение на психиатрията и искаше да му благодари за спасението. Сигурно за десети път. Вероятно той бе единственият, с когото можеше да говори за бавното подобрение в лечението на Лиза.

— Кажи на Юлия, че ще поправя грешката си — отвърна Елена. Звучеше така, сякаш се готви да затвори.

— Да поправиш грешката си? Ти с всичкия ли си? Та ти си убийца. Тук няма какво да се поправя.

Мартин насочи оръжието си към телевизора. Представи си, че тя стои пред него.

— Ще видиш — отвърна Елена.

— Ще видя теб — каза Мартин с ледено спокойствие. — И тогава ще те убия.

Той сякаш чу как тя поклати добре фризираната си глава.

— Няма да го направиш.

Мартин гневно присви очи.

— Знаеш на какво съм способен, когато си наумя — заплаши я той.

— Да. Не се съмнявам в това. Но и косъм няма да падне от главата ми в момента, в който застанеш пред мен. С никого няма да можеш да споделиш днешния ни разговор.

Той високо се изсмя.

— И откъде това самочувствие?

Мартин се стегна отново. Косачката бе замлъкнала. Отново чу драскащите звуци по входната врата и този път със сигурност не бе куче. Някой натискаше бравата. Огледа се. Заради отворения начин на строителство в приземния етаж нямаше къде да се скрие, още повече че и Елена щеше да го види на камерата. Не му се вярваше тя да е човекът, който се опитва да влезе, а ако беше, много добре знаеше, че е въоръжен. Той насочи пистолета към вратата, но после реши друго.

С два скока се озова до стълбите и се втурна на втория етаж, готов за стрелба, ако някой горе го изненадаше.

Телефонът му звънна.

Непознат номер.

Той вдигна, влизайки в първата стая зад стълбите, и затвори вратата.

— Няма да ме убиеш — продължи Елена разговора, докато Мартин с интерес оглеждаше стаята, в която цареше пълен безпорядък. Леглото не бе оправено, мръсни чорапи се въргаляха по пода. Стените бяха напръскани с крещящо ярки, но учудващо талантливи графити, а на стъклената масичка, подпряна на две бирени бурета, се намираше лаптоп, облепен със стикери на метъл група.

— Защо си толкова сигурна? — чу се той да пита.

Откъм всекидневната се чуха стъпки. Мартин взе една ракета за тенис, която бе подпряна на отворения гардероб. Стъпките се приближаваха по стълбите.

— Защото няма да искаш да убиеш жената, която сега е майка на сина ти — рече Елена.

Мартин чу глас в коридора, зад вратата. На млад юноша, около петнайсетгодишен.

— Мамо? Ти ли си вътре? — попита той. — Мислех, че ще се върнеш едва след две седмици.

Вратата се отвори и двама мъже, които си приличаха като баща и син, изумено застанаха един срещу друг.