Пасажер 23 полностью

— Само ако знаехте колко ми е безразлично всичко — каза приглушено той. В този момент телефонът в джоба на панталона му звънна. — Момент, моля.

Трябваше да се извърти странично, за да може да извади телефона от задния си джоб. Който и да го търсеше, звънеше от скрит номер.

— Слушайте, отвън чакат още толкова много пациенти… — започна зъболекарката поредното недовършено изречение и се врътна ядосано, когато видя, че Шварц не обръща внимание на думите ѝ.

— Да? — Не последва отговор. Само силно жужене, което му напомняше за старите модеми и за една реклама от деветдесетте. — Ало?

Чу ехото на собствения си глас и бе почти готов да затвори, когато нещо изтропа, сякаш някой почукваше по стъклена плоча. После жуженето утихна, нещо изпука два пъти и изведнъж се чу ясно:

— Ало! Името ми е Герлинде Добковиц. С господин Мартин Шварц ли имам честта да разговарям?

Шокиран, Мартин запремига. Хората, които звъняха на този номер, нямаха причина да питат за името му. Бе дал на малцина личния си таен номер и разбира се, те много добре знаеха как се казва.

— Ало! Господин Шварц?

Непознатият глас по телефона имаше виенски акцент и принадлежеше или на възрастна дама, или на някоя млада, но с тежък алкохолен проблем. Шварц заложи на първото най-вече заради старинното малко име и старомодния начин на изразяване.

— Откъде имате номера ми? — поиска да узнае той.

Дори и дамата да работеше в телефонната компания, което не му се вярваше, нямаше да се обърне към него с истинското му име, а с Петер Пакс, псевдонима, под който той преди години бе взел номера. Впрочем любимото му кодово име, понеже му напомняше за Питър Пан.

— Да речем, че съм много добра в издирванията — отвърна дамата.

— Какво искате от мен?

— Ще ви обясня веднага щом се видим. — Герлинде Добковиц дрезгаво се изкашля. — Трябва да се качите на борда възможно най-бързо.

— На борда? За какво говорите?

Шварц забеляза как зъболекарката, която в този момент нареждаше инструментите си на една помощна масичка, го погледна въпросително.

— За Султанът на моретата — отвърна възрастната дама. — В момента плаваме през Ламанша, на един ден път от Хамбург в посока Саутхемптън. Трябва да пристигнете възможно най-бързо.

Шварц изтръпна. Бе запазил самообладание, докато стоеше пред Прюга. Остана спокоен и докато се пробождаше с иглата на СПИН теста в коридора на къщата му, дори и когато на втората чертичка ѝ отне малко повече от въпросните три минути, за да се появи. Беше спокоен и при вида на голото момче върху люлката, а огнеупорните врати се затваряха зад него. Ала сега пулсът му се изстреля до небесата, а раната в устата му затуптя в такт със сърцето.

— Ало? Господин Шварц? Нали корабът ви е известен? — попита Герлинде.

— Да.

Със сигурност. Разбира се, че му беше известен. Това бе същият круизен кораб, на който преди пет години едва през третата нощ от трансатлантическото им плаване жена му се бе покачила на перилата на каютата им и се бе хвърлила в петдесетметровите дълбини. Малко след като бе поставила напоена с хлороформ кърпа върху лицето на спящия Тими и го бе изхвърлила зад борда.

Саутхемптън

17 часа по-късно

Наоми обичаше трилърите. Колкото по-кървави, толкова по-добре. За круиза с луксозния лайнер бе довлякла на борда на Султанът на моретата цял вагон с книги — така и не успя да свикне с модерните електронни четци — и в добри дни прочиташе почти по една книга на ден в зависимост от това колко е голяма. Или колко кървава.

Понякога не бе сигурна кой е по-големият маниак — авторът, който бе написал този откачен боклук, или тя, която даваше пари, за да се настани удобно край басейна в компанията на убийци с брадви и психопати, на една ръка разстояние от привлекателните сервитьори, които между отделните глави ѝ поднасяха — според това кое време на деня е — кафе, питие или коктейл.

По време на седемгодишния ѝ брак, преди дядо Боже да реши, че една урна на камината ѝ пасва по-добре, отколкото халка на пръста, веднъж мъжът ѝ бе отбелязал, че се пита защо има възрастови ограничения за филми и компютърни игри, но не и за книги.

Колко беше прав само!

Имаше сцени, които бе чела преди години и оттогава не ѝ излизаха от ума колкото и да ѝ се искаше. Като например онази от „Седмата смърт“, в която Джо тръпне в очакване на необуздано секс изживяване със своето завоевание в парка, а вместо това изтрещялата женска му откъсва единия тестис с клещи.

Тя потрепери.

Според това описание човек би трябвало да сметне автора за пълен перверзник, ала книгата имаше огромен успех, а самият автор — Пол Клев, с когото се бе запознала на един фестивал на криминалетата, бе чаровен, добре изглеждащ и забавен. Весел, като по-голямата част от книгата.

Не можеше да се направи и сравнение с „Ханибал“ на Томас Харис, където ѝ прилоша, когато доктор Лектър изсърба с лъжица мозъка на противника си направо от отворения му череп, докато онзи беше жив. А книгата беше оценена с пет звезди от почти седемстотин читатели!

Откачено!