Мартин се прозя и обърна китката си, за да може да види артерията. И татуировката. Роза с осемнайсет миниатюрни бодлички. Руска пандизчийска татуировка. Знак за това, че си навършил пълнолетие в затвора. Направиха му я преди десетина дни специално за тази мисия. Искаха да проучат една хърватска рокаджийска банда, която имаше намерение да превземе картела на берлинските охранители. Който контролираше входовете на клубовете и дискотеките, контролираше и дрогата. Доходен бизнес, за който постоянно се водеха войни. Хърватските гангстери планираха да елиминират няколко охранители идната седмица и Мартин трябваше да им се представи като наемен убиец.
— Татуировката не изглежда ли твърде прясна? — попита Крамер, като закова отново погледа си на платното, поглеждайки малко преди това розата.
— Ще кажа, че съм я поосвежил малко в чест на празника — отговори Мартин. Прозя се отново. Снощи нямаше четиричасов сън, по-скоро четириминутен.
Подминаха заведението, а с това и шанса за кафе. Мартин затвори очи и облегна глава на вибриращия страничен прозорец.
— Хей, сълефъбулефудилефи селефе, илефидилефиолефот талефакълефъв! — обади се внезапно Крамер.
Мартин се обърна и видя как шефът му се киска в двойната си брадичка. Нищо не разбра от тези безсмислици и попита Крамер дали не получава инфаркт.
— Тогава ме остави по-добре аз да карам!
— Глупости! Добре съм си. Така говори дъщеря ми. — Крамер се усмихна с усмивката на горд баща. —
Той включи мигача, за да изпревари една ръждясала таратайка, която караше в средното платно.
— Това е лефелски — обясни Крамер, сякаш Мартин много се интересуваше от детинския таен език, който малката бе измислила. — Лоти и приятелката ѝ се упражняваха през цялата есенна ваканция, а сега подлудяват всички учители. При това принципът е много прост. Искаш ли да ти го кажа?
Мартин поклати глава, ала това не му спести обясненията на Крамер.
— След всяка гласна се вмъква сричката
Смеейки се, Крамер удари волана, сякаш бе разказал топ вица на годината.
— Разбрах! — каза Мартин и вмъкна едно „Залефаднилефик“ след това.
Крамер престана да се смее и въздишайки шумно, впери поглед напред.
Телефонът на Мартин звънна. Номерът, който го търсеше, не беше в контактите му, но въпреки това му се стори познат, поради което той прие разговора.
— Мартин! — Герлинде Добковиц започна разговора с упрек. — Що за поведение е това? Да, проявявам разбиране, че не ми направихте предложение за женитба, въпреки че все още си ме бива, но така без предизвестие да скочите от борда и после нито веднъж да не се обадите и да кажете, че сте жив и здрав на сушата, това вече си е нахалство.
Той искаше да ѝ обясни, че умишлено не желае да поддържа контакт с някого или нещо, което му напомня за
— Както и да е, исках само да врътна една шайба и да ви кажа на ушенце, че романът ми е готов. Сещате се, „Убиец на кораба“.
— Хубаво заглавие — вметна Мартин и потърси учтив начин да приключи разговора.
— Нали? — потвърди самоуверено тя. — Въпреки че „Бермудската палуба“ ми звучеше по-добре. Ала както изглежда, втората ми теория — с тайната палуба и опитите с хора — не се потвърди, въпреки че още не съм се отказала да търся тайния вход. Все пак жена сериен убиец в търбуха на кораба не е за пренебрегване, нали?
— Имате нюх, госпожо Добковиц, но…
— Ако искате, ще ви изпратя един екземпляр. Или лично ще ви го донеса. Следващия месец съм в Берлин.
— Напускате кораба? — това все пак учуди Мартин.
— Естествено, вие какво си мислите? В момента, в който излезе бестселърът ми, и без това ще ме изхвърлят от коритото. Освен това тук вече ми омръзна. Утолих жаждата си за насилие и убийства. Ако не внимавам, в суматохата може и да поизчезна. На седемдесет и осем плюс пет човек трябва да гледа по-спокойно на нещата.
— Седемдесет и осем плюс пет? — Мартин нервно премигна. Стана му студено.
Герлинде се изкиска.
— На моята възраст човек не брои само годините, а и месеците, а най-добре дори и дните, когато му предстои студено отпътуване. Е, все още не е като червеите да са започнали да мляскат, когато минавам с количката по поляната, но…
Мартин измърмори нещо за довиждане и затвори, преди Герлинде да завърши изречението си.
— Хей, к’во става? — обади се Крамер, който го наблюдаваше с крайчеца на окото си. — Всичко наред ли е?
Мартин усети как челюстта му увисна.
Забележката на Герлинде относно възрастта ѝ го изкара извън релси. Черният ван следваше осевата линия, ала в неговата глава една мисъл се изплъзна. Искаше да я хване. Трябваше да я хване.
Какво беше казал Дизел за Анук?
„Тестът ѝ за интелигентност в пети клас е бил 135. И е спечелила второ място на националното състезание по запаметяване.“
