Той прегърна Гейбриъл и го разтри енергично, затопляйки го, за да го запази жив. Вятърът беше пронизващ. Снегът се носеше и му пречеше да вижда. Но някъде напред, отвъд заслепяващата буря, той знаеше, че има топлина и светлина.
Напрягайки последните си сили и доверявайки се на специалното познание, което носеше дълбоко в себе си, той откри шейната, която ги чакаше на върха на хълма. Ръцете му напипаха въжето.
Намести се на шейната и силно притисна Гейб пред себе си. Хълмът беше стръмен, но снегът беше пухкав и мек и той знаеше, че този път няма да има нито лед, нито падане, нито болка. В премръзналото му тяло сърцето му туптеше с надежда.
Те полетяха надолу.
Джонас усети, че губи съзнание и с цялото си същество се концентрира върху това да се задържи на шейната и да опази Гейбриъл да не падне. Вятърът шибаше лицето му, плазовете прорязваха снега и шейната се носеше право надолу, към мястото, което винаги бе усещал, че съществува — там
Докато се спускаха, той с усилие държеше очите си отворени, вече можеше да види светлини и да ги разпознае. Знаеше, че са червени, сини и жълти и че блестят през прозорците на домовете, в които хората създаваха и пазеха спомени, в които празнуваха любовта.
Надолу, надолу, все по-бързо и по бързо. Изведнъж той почувства радостната увереност, че там долу някой ги очаква, него и бебето. И за пръв път чу онова, което знаеше, че се нарича музика. Чу хората да пеят.
Стори му се, че зад него, във времето и пространството, които бе напуснал, също звучи музика. Но може би това бе просто ехо.
