На всички деца, на които поверяваме бъдещето.
Декември наближаваше и Джонас започваше да се бои. Не. Неподходяща дума, помисли си Джонас. Да се боиш, беше онова отвратително дълбоко чувство, че нещо ужасно ще се случи. Уплашен той се чувстваше преди година, когато неидентифициран самолет прелетя на два пъти над общността. Видя го два пъти. Най-напред, примигвайки към небето, съзря да преминава блестящ реактивен самолет, почти замъглен от високата скорост, а секунда по-късно чу и тътена, който го следваше. А малко след това го видя да се задава в обратната посока.
Първоначално беше само запленен. Никога преди не беше виждал самолет толкова отблизо, защото правилата забраняваха на пилотите да летят над общността. Понякога на малкото летище оттатък реката кацаха товарни машини и децата подкарваха колелетата си натам и гледаха заинтригувани как разтоварват доставките, а сетне отлитат на запад, далеч от общността.
Но онзи самолет бе различен — нямаше тумбест търбух като товарните. Беше островърх реактивен изтребител с едно пилотско място. Оглеждайки се тревожно, Джонас бе видял, че всички — и възрастни, и деца — се бяха спрели смутени, очаквайки обяснение за това плашещо събитие.
След това им беше наредено да влязат в най-близката сграда и да стоят там. НЕЗАБАВНО! — бе обявил дрезгавият глас през високоговорителя. ОСТАВЕТЕ ВЕЛОСИПЕДИТЕ СИ, КЪДЕТО СА.
Джонас покорно беше пуснал колелото си на една страна пред дома си и бе изтичал вътре. Родители му все още не се бяха върнали от работа, а малката му сестра Лили беше в Детския център, където прекарваше времето си след училище.
Бе погледнал през прозореца, но улицата беше опустяла. Нямаше ги нито чистачите, нито градинарите, нито доставчиците, които обикновено можеха да бъдат видени по това време на деня. Навън бяха останали само полегналите велосипеди — колелото на едно от тях дори все още се въртеше.
Тогава се беше уплашил. При вида на притихналата в очакване общност стомахът му се бе преобърнал.
Но се беше оказало, че тревогите са били напразни. След няколко минути гласът от високоговорителя беше изпукал отново и вече по-спокойно бе съобщил, че начинаещ пилот е объркал навигационните си инструкции и е направил погрешен завой. Сетне се е опитал да се върне обратно, надявайки се, че грешката му няма да бъде забелязана.
ПИЛОТЪТ ЕСТЕСТВЕНО ЩЕ БЪДЕ ОСВОБОДЕН, беше пояснил гласът и после бе настъпила тишина. Последните думи на говорителя бяха прозвучали иронично, сякаш ставаше дума за нещо забавно и Джонас се беше подсмихнал, макар да бе разбрал колко са безмилостни.
На децата дори им се караха, когато използваха тази дума в игрите си, например ако някой не успееше да улови топката или се спънеше по време на надбягване. Самият Джонас беше изкрещял веднъж на най-добрия си приятел: „Край, Ашър. Освободен си!“, когато една глупава грешка на Ашър бе довела до загубата на отбора му. След това треньорът беше дръпнал Джонас настрани за кратък, но сериозен разговор. Малко по-късно, навел виновно глава, той се беше извинил на Ашър.
Сега, мислейки си за страха, докато се прибираше с колелото си покрай речния бряг, той си спомни за онова прималяване в стомаха, което беше почувствал, когато самолетът бе прелетял над него, оставяйки бели линии в небето. Чувството, което изпитваше сега с наближаването на декември, беше друго. Продължи да търси правилната дума, която да го опише най-вярно.
Джонас внимаваше с езика. Не беше като приятеля си Ашър, който говореше толкова бързо, бълвайки объркани думи и фрази, че едва се разбираше какво казва. Често ставаше направо смешно.
Джонас се подсмихна, спомняйки си за сутринта, когато Ашър беше нахлул запъхтян в класната стая, закъснял както обикновено, точно по средата на сутрешния химн. Когато учениците си седнаха по местата след края на песента, Ашър бе останал прав, за да се извини публично, както се изискваше.
— Моля за извинение, че създадох неудобство на моята училищна общност — произнесе той, все още задъхан, стандартната извинителна фраза. Наставникът и класът чакаха търпеливо обясненията му. Учениците се усмихваха, защото неведнъж бяха слушали оправданията на Ашър. — Тръгнах от вкъщи навреме, но като минавах с колелото си покрай рибарника, видях работници, които сортираха сьомга. Предполагам, че съм бил поразен, докато съм ги гледал. Затова искам извинение от съучениците си. — После Ашър приглади омачканата си туника и седна.
— Приемаме извинението ти, Ашър — отговори класът в хор както обикновено. Много от учениците хапеха устните си, за да не избухнат в смях.
Наставникът също се усмихваше.
