Жената беше много по-млада от необходимото, сигурно беше на около трийсет. И освен това беше красива — предизвикателно, смайващо красива. Тя гледаше Платонов и му се усмихваше. Дмитрий замижа, надявайки севидението да изчезне. Когато отново отвори очи, жената още стоеше с лице към него и му се усмихваше. Държеше се за пилона и Платонов не можеше да види има ли на ръката й венчална халка. Сякаш отгатнала мислите му, непознатата смени позата си и сега Платонов ясно виждаше тясната й длан с дълги тънки пръсти. Не носеше халка.
Прекалено млада беше. Прекалено красива. Прекалено… Но боже мой, колко беше уморен!
Влакът намали скорост, наближаваше спирка. Дмитрий бързо си проби път до жената и докосна рамото й.
— Слизаме — тихо издума той и едва забележимо я побутна към изхода.
Жената се усмихна и безмълвно се подчини.
На перона той, без да продума, я хвана под ръка и я заведе до една пейка, но не седна, само остави куфарчето си и мълчаливо се втренчи в лицето й. После си позволи бавно, внимателно да промени израза си, да се усмихне.
— Какво направихте с мен? — тихо попита той.
В същата секунда се чу громоленето на навлизащия в станцията влак и Платонов се приближи плътно до жената, толкова плътно, че почувства аромата на кожата й, доловим през аромата на парфюма.
— Нищо. Нищо не съм направила с вас — отговори жената, продължавайки да го изгаря с тъмните си очи.
— Да не сте магьосница?
— Не, библиотекарка съм.
— Защо тогава полудявам, когато ме гледате така?
— И аз мога да ви попитам същото. Защо ви послушах, когато казахте, че слизаме? Аз трябваше да сляза след три спирки, а не тук. Може би причината е у вас, а не у мен?
— Бързате ли? — попита Платонов, който още не смееше да повярва в късмета си.
— Не.
— Очаква ли ви някой?
— Не, никой не ме очаква.
— Значи мога да ви поканя на вечеря?
— Разбира се.
— Казвам се Дмитрий.
— А аз — Кира.
Той я заведе в едно малко ресторантче на „Ординка“. Някога тук имаше мръсна и смрадлива пивница, разположена в избеното помещение, до което водеха тесни каменни стъпала. Сега тези стъпала бяха единственото, което напомняше за пивницата. Вътре всичко бе ремонтирано и декорирано с много добър вкус и грижовност, младичките сервитьорки се усмихваха приветливо и нямаше молба, на която биха отговорили с „не“ (естествено — ако молбата се отнасяше за менюто). Една от сервитьорките имаше дебела плитка, чийто край при движение докосваше задната част на коляното й, и всичко това правеше цялото заведение да изглежда уютно и някак домашно.
Платонов помогна на Кира да си свали шлифера и с удоволствие се убеди, че фигурата й наистина е хубава. Зарадва го и обстоятелството, че жената беше облечена в елегантен, и то доста скъп костюм. Той си помисли, че ако една библиотекарка ходи на работа с такъв костюм, значи библиотеката е единственото място, където тя ходи. Ако освен скучното ежедневие имаше в живота си и ярки вечери, тя нямаше да си купува такива костюми. За работа — нещо по-обикновено, поовехтяло, от по-миналата година. За вечерите — някакви парцалки от суперекстра категория, с цепки, оголен гръб, шалвари, с една дума — някаква екзотика. Знаеше, че жените правят така доста често. А ако една жена си купува скъп делови костюм, който много й отива, и ходи с него на работа, значи принадлежи точно към онзи тип жени, какъвто той търсеше.
— Ще пиеш ли нещо? — попита я и отвори менюто.
— Може би съвсем малко коняк, един пръст.
Момичето с фантастичната плитка прие поръчката, Платонов запали цигара, подпря брадичка на дланите си и впери поглед в новата си позната.
— Е, и какво мислиш сега, какво според теб се случи с нас? — попита той.
Ситуацията се развиваше с лекота, по изпробван сценарий, който Платонов бе разигравал много пъти и го знаеше наизуст. Най-важното е — минимум лъжи, казваше си той. Макар да не са по-умни от мъжете, жените са по-проницателни, те може да не схванат лъжата, да не проумеят измамата, но рано или късно непременно ще почувстват престореността.
Кира се усмихваше и продължаваше да го гледа от упор. Платонов си помисли, че косата й има същия цвят като косата на Лена, само че на Лена беше гладка и събрана на кокче отзад, а Кирината беше буйна, къдрава, спускаща се на красиви вълни по раменете и гърба. И очите им бяха еднакви, но Ленините излъчваха топлина и нежност, а Кирините — огън и страст.
— Ще ти кажа честно: онова, което се случи с нас, се случи много ненавреме — започна да играе най-отговорната сцена от своя сценарий Платонов. Максимум съсредоточаване, всички думи, жестове и погледи трябва да бъдат точни, за да не подплаши жената. — Такова нещо се случва далеч не с всеки човек и аз имах късмет, че успях да го преживея. Винаги съм мислил, че това е книжна лъжа, никога не съм вярвал, че е възможно да се случи и така: погледнеш една жена — и си загубен. И сега аз съм загубен. Говоря някакви глупости, но това е, защото под твоя поглед започвам да разсъждавам зле. А в момента ми се налага да разсъждавам добре, трябва да запазя ясния си разсъдък — инак съм обречен.
