— Ами… общо взето, говорихме си за семействата си, за неговата дъщеря, за моя син, който сега живее в Щатите. Само няколко минути… Нищо особено не ми е говорил.
— С какви думи ви каза, че е в друга посока и изобщо иска да се разходи?
— С какви думи ли? Не си спомням… Струва ми се, аз му казах, ако е по посока на Ленинградския проспект, да се качи, ще го хвърля дотам. А той каза: Благодаря, в друга посока съм, пък и искам да се поразходя пеша, имам нещо да обмисля.
— Точно така ли каза? Че има да обмисли нещо?
— Да, точно така.
— А не спомена ли случайно, че например има среща някъде наблизо?
— Не, не каза нищо такова.
— Григорий Иванович, припомнете си, моля, кого видяхте на улицата, когато излязохте от блока заедно с Агаев и докато се качвахте в колата?
— Ами не съм се оглеждал… Не, не си спомням.
— Чакала ви е кола?
— Да, служебната.
— Познавате ли шофьора?
— Разбира се. Нашият шофьор беше — Стас Шуригин.
— Имате ли неговия телефонен номер и адреса му?
— Да, сега ще ви ги запиша. А той за какво ви е?
— Може да е видял някого, докато ви е чакал на улицата пред вашия блок.
— Боже мой, боже мой, Славик… Какво нещастие!… — въздъхна Ловинюков.
В жилището на Стас Шуригин имаше много гости — беше организирал малък купон. Още с влизането си Игор Лесников се сблъска с полугола и абсолютно пияна мацка, която май още не бе навършила пълнолетие.
— Маце, може ли да ми повикаш Стас? — обърна се към нея Игор.
— Ами ти кой си? — тъпо се зачуди мацката. — Познавам ли те?
— Разбира се — уверено отвърна Лесников. — С теб сме се виждали сто пъти, а ти всеки път не можеш да ме познаеш. Та къде, казваш, е Стас?
— Отиде да посрещне някого. Сега ще се върне. Искаш ли да пийнеш нещо?
— Не, рожбе, вече пих днес, стига ми. Ще ида да почакам Стас.
Игор тихичко излезе от апартамента, чиято врата, както му се стори, изобщо никога не се заключваше, и се настани на широкия перваз на стълбището между етажите. След петнайсетина минути се затръшна входната врата, чуха се високи гласове и стъпки. Като видя двамата мъже и момичето, които се изкачваха по стълбището, Игор стана. Момичето и единият от мъжете не му обърнаха ни най-малко внимание, другият го погледна втренчено и позабави крачка. Нормална реакция на човек, който познава всички съседи от входа си и веднага забелязва непознатата физиономия.
— Стас? — полувъпросително каза Лесников, когато мъжът се изравни с него.
Онзи мълчаливо кимна и погледна въпросително непознатия, който го причакваше на стълбището.
— Да поговорим пет минути. Можеш ли?
— Непременно тук ли трябва да говорим? — недоволно попита Шуригин.
— Може и вътре, но там е много шумно. Тук ще стане по-бързо.
— Да влезем вътре — упорито каза Стас и Игор разбра, че мъжът се страхува. Нищо чудно — когато работиш във фирма и около теб се въртят големи пари. Никога не знаеш къде те дебнат неприятностите.
Влязоха в апартамента и антрето веднага се изпълни с весели пийнали младежи и момичета, изскочили да поздравят новите гости. Стас мълчаливо побутна Игор за лакътя и му кимна към банята. Те странишком хлътнаха зад ъгъла и се затвориха в просторната баня, съчетана с тоалетна. Домакинът пусна върху тоалетната чиния капака с тъмносин мъхнат калъф и с жест го покани да седне. А той се поотдалечи, доколкото позволяваха размерите на банята, и остана прав.
— Аз съм от криминалната милиция — представи се Игор и извади удостоверението си. — За да не се притесняваш излишно, веднага ще ти кажа какво ме интересува. Миналата сряда, на 29 март, си откарал Григорий Иванович Ловинюков до летището, така ли е?
— Имаше такова нещо — кимна утвърдително Шуригин, вече явно успокоен.
— В колко часа трябваше да отидеш на улица „Володарски“?
— В осем без петнайсет. В девет трябваше да сме вече в Шереметиево.
— И ти в колко отиде?
— Към без двайсет, може би в осем без двайсет и три. Спомням си, че когато пристигнах, погледнах часовника си и си помислих, че съм дошъл пет минути по-рано, значи все още не познавам добре маршрута, не съм могъл да си преценя времето.
— Ловинюков навреме ли слезе?
— Малко закъсня.
— Колко малко, припомни си по-точно.
— С десетина минути.
— Значи си стоял пред неговия блок около петнайсет минути?
— Ами… плюс-минус.
— И какво прави през тези петнайсет минути? Спа ли? Чете ли?
— Нищо не правих. — Стас сви рамене. — Мислех си за разни неща.
— Оглеждаше ли се наоколо?
— А, разбира се. В нашата фирма това е закон: всеки шофьор отговаря за личната безопасност на пътника, когото вози. Ако, не дай си боже, с Гриша се случеше нещо по време на качването му в колата, аз щях да отговарям.
Стас извади цигари, щракна със запалката и смукна дълбоко от цигарата.
— Запалете, ако искате — предложи той и разпръсна дима с ръка.
— Благодаря, не пуша.
Някой опита да влезе, после затропаха по вратата.
— Заето — извика Шуригин.
— Стас, Алка сега ще се напикае, излизай по-бързо! — чу се зад вратата женски кикот.
— Стас, припомни си всичко, което си видял през тези петнайсет минути. Дори да ти се струва, че е било дреболии, пак ми ги разкажи подробно.
