— Откакто почина, се опитвам да стоя далеч от неприятности.
— Нека позная — каза Джейс, хвърляйки ми бегъл поглед. — Те те намират сами?
Поклатих глава.
— Не, определено сама си ги търся — отвърнах. — Намирам ги, преди те да успеят да ме открият.
— И все пак не те разбирам — каза, потропвайки с пръсти по скоростния лост между нас. — Когато си с мен, се държиш като жертва на обстоятелствата, а когато отидеш при него, се държиш така, сякаш ти харесва.
Хванах върха на носа си с палец и показалец и издишах шумно.
— Изключително преебана съм. Още един проблем от средата, в която съм израснала. Хората като мен? Не сме нормални. Извратени сме.
— Затова ли си с него? Защото имаш синдрома на липсващия баща? — Непринуденият начин, по който зададе въпроса си, и подигравателният му тон бяха като шамар в лицето.
— Да — отвърнах честно, — нещо подобно.
За няколко мига и двамата не проговорихме.
— Казах ти, че ще ти помогна да изчезнеш — каза Джейс горчиво.
— Знам — отвърнах, зяпайки ръцете си.
— Дори не знам коя си — продължи, като сякаш изплю думите. — Чукаш се с ченге.
— Не е вярно — отвърнах.
— Вече не вярвам на нищо, което казваш. Просто замълчи.
Продължихме да се движим, докато емоциите ме разяждаха отвътре. През цялото време бях на ръба да се разрева, а дамската ми чанта, която се допираше до крака ми, направо изгаряше кожата ми със смъртоносното си съдържание. Внезапно изпитах желание да му кажа нещо, с което да разбере, че наистина имах силни чувства към него. Започнах да се задушавам и замигах, за да прогоня сълзите в очите си, мечтаейки си за слънчевите ми очила. Продължих да преглъщам и да се давя с извърнато настрани лице, за да не вижда болката ми.
Погледнах нагоре стреснато, когато разбрах, че сме спрели в аварийната лента.
— Защо спряхме? — попитах, бършейки лицето си.
За момент не отговори.
— Сами — каза нежно, поставяйки ръката си внимателно на рамото ми.
Намръщих се и го погледнах през рамо с почервенели от срам бузи. Не исках да ме вижда такава.
— Сами — каза отново, и въпреки че не беше истинското ми име, емоцията, с която го изрече, ме довърши. Защото осъзнах, че това бе всичко. Това можеше да бъде нашия край. Последният споделен момент, финалната права между Сами и Джейс.
Когато казах, че ме довърши, бях напълно сериозна. Превих се и заплаках, а тъпата болка в стомаха ми, сега изгаряща и неспираща, ме пронизваше като милиони, нагорещени ножове. От очите ми бликна порой от сълзи, които сякаш бях събирала цял живот, съхранени и готови да завалят. Както и направиха — върху коленете и бедрата ми, и по целите ми ръце, докато ревях неистово.
— Господи, Сами — каза Джейс, като се огледа навън, преди да постави ръцете си на гърба ми. — Съжалявам.
Започнах да се задъхвам, искайки момента да не свършва, искайки ръцете му да продължават да докосват кожата ми. Защото, щом отместеше ръцете си обратно на волана и се върнеше на пътя, това щеше да е краят.
Бях на път да затрия цялото му семейство и повече нищо нямаше да е същото.
Докато продължавах да си поемам накъсани глътки въздух, все още превита на две, с буза опряна в коленете, Джейс постави ръце на раменете ми и ме придърпа към себе си. Загледа се в размазаното ми от сълзите лице и може би предположи, че съм искрена, защото ме притегли в обятията си, притисна лицето ми към рамото си и прокара едната си ръка в разпуснатите ми коси.
— Хей, хей — проговори нежно. — Всичко е наред. Каквото и да се е случило, сега си добре.
Отдръпнах се назад, за да го погледна в очите.
— Моля те, не ме мрази — казах подсмърчайки, докато говорех. — Знам, че цялата тази ситуация е изключително преебана. Виждам начина, по който ме гледаш. Начинът, по който се питаш какво, по дяволите, правя с него! — Гласът ми се повиши, ставайки по-силен и паникьосан с всяка дума, но не можех да спра лавината от думи, която се изсипваше от устата ми. — Обещавам ти, че ще ти обясня всичко някой ден, Джейс. Някой ден много скоро. И може и да ме разбереш или да не ме. Но сега не мога да понеса да ме мразиш, Джейсън. Не и сега. Моля те?
— Не те мразя — отвърна той, бършейки сълзите ми с големите си, топли ръце. — Има дни, в които ми се иска да те мразя, а в други да те отведа далеч от всичко това. Далеч от него. Не мога да те разбера, Сами, и не ми харесва, че пазиш шибани тайни от мен, но не те мразя, разбра ли?
Кимнах в отговор, защото не можех да кажа това, което ми се въртеше в главата.
„Не ме мразиш сега. Но ще ме намразиш после.“
Беше въпрос на време.
Малко по-късно след неудобния ни разговор успях да се успокоя и Джейс пое отново по оживената магистрала. Без да съм го молила, спря на една бензиностанция няколко мили по-надолу от пътя.
— Отиди да се измиеш — каза. — Цялата си размазана. Дорнан ще ме убие, ако си помисли, че съм те разревал.
Отново беше мил с мен, а това бе дори по-зле и от моментите, в които се държеше лошо. Сега се чувствах така, сякаш го бях манипулирала да отхвърли съмненията си, дори и временно, като избухнах в колата му.
