Джейс беше бесен, истинско кълбо от нерви, готово да избухне всеки момент. Можех да го видя в стиснатата му челюст, в гримасата му и в стабилния начин, по който държеше оръжието към челото ми.
— Дорнан е изпаднал в кома — каза гневно.
Кимнах безмълвно. Буквално можех да видя черни вълни от гняв да се изливат от тялото му, изпълвайки въздуха около нас.
— Братята ми са мъртви — каза, без да откъсва очите си от мен.
Беше истина. Не трябваше да се чудя за Джаз. Той беше застанал точно до мотора на Дорнан, когато избухна, и взривната вълна го отнесе. С месеци ще го събират от магистралата. Ант също беше мъртъв, но не можех да разбера как трима от тях бяха оцелели.
— Съжалявам за братята ти — излъгах. Не съжалявах. Бях радостна.
Той се засмя горчиво, отдръпна пистолета от челото ми и отпусна ръката си встрани. Извади нещо от джоба си и го постави върху капака — малка квадратна картонена кутийка. Сърцето ми спря.
— Не знаех, че си измамница — каза заплашително, бутайки контактните ми лещи с пръста си, така че да се плъзнат по капака на колата.
„Мамка му!“
— Не съм ти казала, че съм сляпа като прилеп? — попитах между другото.
Той ме изгледа кръвнишки.
— Не са направени за подобряване на зрението — изплю думите злобно, — а за да сменят цвета на очите ти. Какъв цвят са всъщност? — нахвърли се върху мен, преди да успея да реагирам. Грабна китката ми с едната си ръка и заби дулото на пистолета в гърлото ми с другата, блъскайки ме отново върху капака. — Кой е Елиът? — попита, притискайки дулото достатъчно силно, за да е неприятно усещането, без да спира напълно притока ми на въздух.
О, господи. Беше повече от ясно, че се е досетил, че имах нещо общо с бомбите. Но знаеше ли за мен?
— Какво? — прегракнах. — Вече ти казах.
— Елиът Макрей. Срещаше се с него всеки път, когато излизаше да бягаш, Саманта. — Изрече името ми така, сякаш бях боклук. — Не е само един-два пъти за хотелска свалка. Знам. Какво сте направили двамата?
— Следвал си ме? — попитах изумена.
— Видях те с него в изоставения склад. Помислих си, че трябва да знам с кой още те деля. Направих малко проучване.
Натисна дулото по-силно.
— Кой е той? Твоето момче-играчка?
— Просто приятел — отвърнах кашляйки. — Нараняваш ме, Джейс. — Опитах се да избутам ръката му, която държеше пистолета настрани, но той пусна китката ми, за да спре движението ми.
— Хубаво — отвърна, — значи знаеш, че съм сериозен. Защо се срещаше с него?
Паникьосах се и затършувах из мозъка си за евентуален отговор. Беше ми трудно да дишам, а липсата на кислород не ми помагаше в мисленето на нова лъжа.
— Хей — каза Джейс, щракайки с пръсти пред лицето ми със свободната си ръка, — кажи ми истината, вместо да ме лъжеш отново.
Не беше от значение, нали? Нямаше как да свърже Елиът с Джулиет.
— Някога ме обичаше — отвърнах искрено. — След това ме напусна.
Натискът му се отпусна леко и аз се задъхах, стискайки с пръсти рамото му, докато очите ми започваха да се пълнят със сълзи.
Нещо завибрира на бедрото ми и от джоба на Джейс се чу пронизващо силно звънене.
С раздразнено изражение той извади телефона от джоба си и хвърли един бърз поглед към екрана.
— По дяволите — промърмори и отстъпи назад. Продължи да ме държи на мушка, без да отмества очи от моите.
— Не мърдай — нареди, след което плъзна пръста си по екрана и вдигна телефона до ухото си.
— Какво намери? — прогърмя гласът му, а от другата страна се дочу оживен говор. Другият човек явно имаше доста неща за казване, и ако съдех по изражението на Джейс, имах странното усещане, че гласът говореше за мен.
Изражението му премина през гневно, към заинтересовано, след което стана напълно объркано.
— Бил е той? — попита той човека от другата страна. — Благодаря ти.
Затвори и натика телефона си обратно в джоба, а очите му горяха с нещо необяснимо. Объркване, да, но имаше и нещо повече, някаква дълбоко заровена мъка, която напираше да излезе на повърхността.
В този момент знаех, че подозираше истината. Беше там, в начина, по който погледът му се спускаше към покритото ми бедро и се връщаше към очите ми. Буквално можех да видя как правеше изчисления наум и как всички парченца от пъзела си идваха на мястото. Но в същото време знаех, че си мислеше, че халюцинира. Че аз не можех да съм тя. Че тя никога не би направила нещата, които аз бях извършила. Че аз и тя изобщо не си приличахме.
— Джейс… — започнах аз, но той вдигна ръка, за да ме прекъсне.
— Сега е мой ред да говоря — каза сериозно, а очите му зашариха трескаво и паникьосано по тялото ми, но без значение накъде поглеждаше, винаги връщаше погледа си обратно върху бедрото ми.
Преглътнах измъчено и затворих очи за момент, усещайки душата си натежала от безпомощност, защото знаех какво следваше.
Джейс отвори уста, за да каже нещо, но я затвори отново, като златна рибка, която случайно беше изпусната извън аквариума.
С всяка минута изуменото му, диво изражение ставаше все по-отчаяно, а това ме правеше изключително тъжна.
— Преди да се влюби в теб — гласът му трепна, — спаси ли те?
