Петата планина полностью

На другата сутрин враната се върна. Вместо да продължи разговора от предния ден, Илия реши да я наблюдава. Птицата винаги успяваше да намери някаква храна за себе си и винаги му носеше остатъци от нея.

Необяснимо приятелство се завърза между двамата и Илия започна да се учи от птицата. Наблюдавайки я, той видя, че тя умее да намира храна в пустинята, и откри, че би могъл да оцелее още няколко дни, ако и той успее да направи същото. Когато враната започнеше да кръжи, Илия разбираше, че наблизо има дивеч — изтичваше до мястото и се опитваше да го хване. В началото много от малките животни, които се срещаха тук, му се изплъзваха, но постепенно той придоби опитност и доста сръчно ги улавяше. Използваше клони вместо копия, копаеше дупки за капани, които скриваше със съчки и пясък. Когато хванеше някакъв дивеч, Илия си поделяше храната с враната, като запазваше една част за примамка.

Ала самотата бе ужасна и толкова го потискаше, че той реши отново да започне да „разговаря“ с птицата.

— Кой си ти? — попита враната.

— Човек, който е открил душевния мир — отвърна Илия. — Мога да живея в пустинята, сам да се грижа за себе си и да съзерцавам безграничната красота на сътвореното от Бог. Открих, че душата ми е по-добра, отколкото предполагах.

Двамата продължиха да ловуват заедно още месец. И една вечер, когато тъга бе обзела душата му, Илия реши да си зададе отново същия въпрос.

— Кой си ти?

— Не знам.

Още веднъж луната умря и се роди отново на небосклона. Илия усещаше тялото си по-силно, а ума — по-бистър. Тази вечер той се обърна към враната, кацнала на същата клонка, на която кацаше и преди, и отговори на въпроса, който си бе задал преди време:

— Аз съм пророк. Наистина видях ангел, докато работех, и не се съмнявам в способностите си, дори и целият свят да твърди обратното. Предизвиках масовото избиване на пророците в моята страна, защото се опълчих срещу любимата на царя. Сега се намирам в пустинята, а преди това работех в дърводелска работилница, защото душата ми ми каза, че човек трябва да премине през различни етапи, преди да изпълни предначертаното от съдбата му.

— Да, сега наистина знаеш кой си — отвърна враната.

Същата тая вечер на връщане от лов Илия поиска да пийне вода и видя, че Хорат е пресъхнал. Беше толкова изморен, че реши да се наспи.

В съня му се яви неговият ангел-пазител, когото той отдавна не бе виждал, и му каза:

— Ангелът Господен бе този, който разговаря с душата ти, и нареди:

Тръгни оттук, обърни се на изток и се скрий при поток Хорат, който е срещу Йордан.

От тоя поток ще пиеш, а на враните съм заповядал да те хранят там.

— Душата ми те слуша — промълви Илия в съня си.

— Събуди се тогава, защото Ангелът Господен иска да се отдалеча и той да говори с теб.

Илия изплашено скочи. Какво се бе случило?

Въпреки че беше тъмна нощ, мястото се изпълни със светлина и се появи Ангелът Господен.

— Какво те доведе тук? — попита Ангелът.

— Ти ме доведе тук.

— Не, Иезавел и войниците й те принудиха да избягаш. Никога не забравяй това, защото мисията ти е да отмъстиш за Господ, Бог твой.

— Аз съм пророк, защото ти си пред мен и чувам гласа ти — каза Илия. — Много пъти променях посоката си, защото всички хора го правят. Но съм готов да отида в Самария и да унищожа Иезавел.

— Ти намери твоя път, но не можеш да унищожаваш, преди да си се научил да съзиждаш. Нареждам ти: Стани, иди в Сарепта Сидонска и остани там; Аз заповядах на една жена вдовица да те храни.

На другия ден сутринта Илия потърси враната, за да се сбогува с нея. Ала за пръв път, откакто той бе дошъл на брега на Хорат, птицата не се появи.

Илия вървя няколко дни, докато стигна до долината, където се намираше град Сарепта, наричан от жителите си Акбар. Чувстваше, че е останал без сили, когато съзря една жена, облечена в черно, да събира дърва. В долината растяха само ниски храсти и тя бе принудена да събира дребни съчки.

— Коя си ти? — обърна се към нея Илия. Жената погледна чужденеца така, сякаш не бе разбрала добре какво я пита.

— Донеси ми в някакъв съд вода да пия — каза Илия. — Донеси ми и малко хляб.

Жената пусна съчките на земята, като продължаваше да мълчи.

— Не се страхувай — настояваше Илия. — Сам съм, много съм гладен и жаден, останах без сили, така че не мога да бъда заплаха за никого.

— Ти не си оттук — каза най-сетне жената. — Трябва да си от Израилското царство, като те слушам как говориш. Ако ме познаваше, щеше да знаеш, че нямам нищо.

— Ти си вдовица, така ми рече Господ. А аз съм по-беден и от теб. Ако сега не ми дадеш нещо за ядене и пиене, ще умра.

Жената се изплаши. Откъде този чужденец познаваше живота й?

— Срамно е един мъж да проси храна от жена — каза тя, възвръщайки самообладанието си.