— Кметът каза да ти дам това — рече Уили и вдигна капака. Дъното беше постлано с розово бебешко одеялце, върху което лежеше кученце на кафяви и бели петна. Ушите му бяха дълги, със златисти ивици.
— Какво е това?
— Част от поколението на Спрингър шпаньолката на кмета. Той каза, че имаш нужда от едно животинче. Непременно женско.
Надникнах в кашона. Кученцето отвори първо едното си око, после и другото. Направих опит да отместя поглед, но това се оказа трудна работа. Кученцето се прозя и се търкулна по гръб. Явно очакваше почесване по коремчето.
— Вдигни го, Кели.
Подчиних се. Животинчето ме близна по бузата, зарови нос в гърдите ми и заспа. Погледнах Уили, който правеше безуспешни опити да скрие усмивката си.
— Така ли действаш на всички жени?
— Много смешно, Уили. Не мога да се грижа за кучета.
— Кметът не пита дали приемаш подаръка му. Нали разбираш какво ти казвам?
Отново погледнах към кученцето, което спеше толкова дълбоко, че дори похъркваше. Свих рамене. Какво толкова, по дяволите.
— С какво да го храня?
— В кашона има инструкции.
— Как се казва?
— Ти си таткото, Кели. Ти ще решиш. А сега, ако съм на твое място, бих си плюл на петите. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Две минути по-късно бях на тротоара с кметското кученце в ръце и правех опити да спра някое такси. Не беше лесно, но все пак успях да се прибера у дома. Таксиджията не млъкна през целия път. Как кучето се възпитава да не прави пакости вкъщи, как се превръща в пазач. Накрая спомена за някаква фирма, която поемала грижите за през деня. Кимах и се питах на какъв език говори този човек. Моята нова приятелка изобщо не се впечатли. Всъщност през целия път тя непробудно спа.
Таксито ме стовари на половин пряка от дома. Качих нейна светлост на ръце и я пуснах в антрето. Животинчето, което все още нямаше име, огледа обстановката и вдигна глава към мен. После тръгна към спалнята. Последвах го. Беше седнало на пода и гледаше леглото ми. Поклатих глава в знак на отказ, но кученцето беше на друго мнение. Понесе се напред с летящ старт, блъсна се в рамката на леглото и се приземи на пода по нос. Аз се изсмях, а то изквича. Може би искаше да излае, но излезе чисто квичене, повярвайте ми. Облегнах се на вратата, наблюдавайки следващия опит на новата ми позната да се добере до обетованата земя, известна още с името „мек матрак“. Отново не й достигнаха няколко сантиметра. Този път се стовари на пода по дупе, разнесе се тъп звук. После бавно се надигна и дойде да седне в краката ми.
— Какво искаш? — попитах.
Тя изви глава на една страна, размаха опашка, изпъна лапи и започна да върти дупето си. По-късно щях да открия, че това е конкретен сигнал. Кученцето искаше да си играе. Но в онзи пръв момент реших, че й се пишка. Тя обаче отказа с нещо средно между скимтене и лай. Веднъж, втори път, после цяла серия. В крайна сметка направих това, което би направил всеки нов родител — вдигнах я на ръце и я поставих на леглото. Тя направи няколко бързи кръга по него, след което си избра място на възглавницата. Трийсет секунди по-късно вече спеше дълбоко. Изгасих лампата и затворих вратата на спалнята.
Върнах се във всекидневната, представяйки си ледената бира, която ме чакаше в хладилника. На вратата леко се почука. Забравих за бирата, измъкнах пистолета и свалих предпазителя. Бях се прибрал само преди пет минути, а това предполагаше, че визитата не е случайна. Онзи, който чукаше на вратата, явно ме беше чакал да се прибера. Самото почукване беше успокоително, тъй като вратата все пак си оставаше на мястото. В душата ми трепна плахата надежда, че отвън стои федералният съдия от женски пол на име Суенсън. Но на практика се оказа, че надеждата ми е била много далеч от реалността.
— Пусни ме да вляза, Кели.
Дан Мастърс беше облечен с фланелка на „Лъки Страйк“, миришеше на закусвални и евтини хотели. В едната му ръка димеше цигара, а в другата подрънкваха ключовете на наета кола. Не носеше детективска значка, пистолет не се виждаше.
— Кога си спал за последен път, Мастърс?
— Не се грижи за мен. Може ли да влезем?
Мастърс направи крачка встрани. На стълбите зад него беше седнала Джанет. Очите й бяха заковани в стената на педя от нея. Тейлър стоеше права, извърнала празен поглед към прозореца. Облегнах се на рамката.
— Моите добри приятелки — рекох и лекичко се отместих. Мастърс влезе и затвори след себе си.
— Искаш ли питие? — попитах.
— Не, благодаря.
Отворих едно чекмедже и извадих трите застрахователни полици, които ми беше дал Винс Родригес.
— Сто хиляди и петстотин на името на Джони Удс промърморих аз и хвърлих книжата на масата. — Повечето от тях изтеглени през последните три месеца.
Мастърс извърна глава да погледне полиците. Сякаш гледаше някоя от онези модерни картини, на които никой не знае коя е горната и коя долната част. После главата му се извъртя към мен.
— Може ли чаша вода?
Донесох му вода от кухнята и изчаках да я изпие. Мислех си за двете жени на стълбището. Вероятно и Мастърс. И двамата не бяхме щастливи от ситуацията.
