Светилището представляваше дълъг коридор по цялата дължина на сградата. В единия му край имаше голям кафяв мраморен камък с размерите на малък олтар. Тамян гореше върху мрамора в два еднакви бронзови мангала и изпълваше помещението с болнична миризма. Ала вниманието на посетителите бе привлечено от гроба под мраморния къс. Приблизително в средата на коридора лежеше трийсетметров гроб, повдигнат на половин метър над пода и покрит с множество парчета плат във всички цветове на дъгата с отпечатани върху материята цитати от Корана. Подът покрай гроба беше застлан с молитвени килимчета.
— Голям гроб — тихо рече Кейн.
Едничкият поклонник стана от килимчето си, погледна към новодошлите и мълчаливо излезе навън. Останаха сами в гробницата.
Сафиа тръгна край покрития с парчета плат гроб. Говореше се, че ако премериш дължината на гроба от едната му страна, никога няма да получиш същия резултат, когато го премериш и от другата. Самата тя никога не беше изпробвала достоверността на това предание.
Касандра я следваше плътно и се оглеждаше.
— Какво знаеш за това място?
Сафиа сви рамене, заобикаляйки тясната страна на гроба, преди да тръгне обратно към мраморната надгробна плоча.
— Местните почитат гроба още от Средновековието, но всичко това… — Тя махна с ръка по посока на сградата и двора. — Всичко това е сравнително ново.
Тръгна към мраморната плоча. Сложи ръка отгоре и.
— Точно тук Реджиналд Кенсингтън изкопал от пясъчник статуята, в която е било скрито желязното сърце. Преди четиридесет години.
Касандра мина напред с малкия куфар. Направи кръг около каменния олтар. Тамяновият дим над двата мангала се раздвижи, загърчи се гневно.
Кейн каза:
— Значи бащата на Дева Мария наистина е бил погребан тук?
— Има факти, които противоречат на това твърдение. Касандра погледна към нея.
— Как така?
— Повечето християнски групи — католиците, византийците, несторианците, яковитите — вярват, че бащата на Дева Мария се е казвал Йоаким. Но това е спорно. Коранът твърди, че тя произхожда от високоуважавано семейство, и по точно семейството на Имран. В същото вярват и юдеите. Според техните вярвания Имран и съпругата му силно копнеели да имат дете, но жената била ялова. Имран се молел за син когото да посвети на храма в Йерусалим. Молитвите му били чути и жена му забременяла — но с дъщеря. Мария. Изпълнени с радост въпреки пола на детето, родителите на Мария й нарекли да живее благочестиво в чест на Божието чудо.
— Докато не я оправил един ангел.
— Да, именно по този въпрос религиите влизат в противоречие.
— Ами статуята, онази при надгробната плоча? — попита Касандра, насочвайки разговора обратно към целта им. — Защо е била сложена там?
Сафиа стоеше пред мраморната плоча и размишляваше върху същия въпрос, както бе размишлявала още при тръгването им от Лондон. Защо някой би поставил улика, водеща към Убар, на място, свързано с Дева Мария, почитана от трите големи религии — юдаизма, християнството и исляма? Дали защото са знаели, че това място ще остане защитено през вековете? Всяка от религиите имаше интерес да опази гробницата. Едва ли някой е можел да предвиди, че Реджиналд Кенсингтън ще изкопае статуята и ще я прибави към колекцията си в Англия.
Само че кой беше пренесъл статуята тук, в светилището, и защо? Дали защото Салала беше в началото на Пътя на тамяна? Дали статуята не е първият пътен знак, първият ориентир по пътя към сърцето на арабския свят?
Най-различни сценарии се нижеха през главата на Сафиа — възрастта на статуята, загадките, свързани с гробницата, почитта на всички религии към мястото.
Тя се обърна към Касандра.
— Трябва да видя сърцето.
— Защо?
— Защото си права. Статуята не е била поставена тук случайно.
Касандра дълго я гледа, после коленичи върху едно от молитвените килимчета и отвори куфара. Желязното сърце грееше приглушено в гнездото си.
Сафиа се приближи и го извади. За пореден път се изненада от тежестта му. Усещаше го твърде плътно за обикновено желязо. Както си стоеше, долови плискането вътре в сърцето, някак тежко, сякаш камерите му бяха пълни със стопено олово.
Занесе го при мраморния олтар.
— Казват, че статуята била опряна ето тук. — Когато се завъртя, няколко парченца тамян се изсипаха от края на един от кръвоносните съдове на сърцето и се пръснаха като сол върху мраморния олтар.
Сафиа вдигна сърцето към собствените си гърди, в правилната анатомична позиция — камерите, аортната дъга наляво, все едно че се намираше в собственото и тяло. Стоеше с лице към дългия тесен гроб и си представяше статуята, така както я помнеше от музея, преди експлозията да я раздроби.
Беше висока почти два метра, с дълга роба, чалма и шал през лицето, каквото беше типичното облекло на бедуините и до днес. Държала бе дълга погребална факла с тамян на рамо, като пушка.
