На другия ден имам утринната си среща с Уайс. Питам се дали Реналди му е казал нещо. Не ми се вярва, но знае ли човек? Той може да е някакъв нарочно подготвен доносник, който служи на Уайс.
Тази сутрин Уайс е само психиатър и нищо друго. Мантата му е чисто бяла, колосана, а очилата му са така излъскани, че сякаш нямат стъкла. Седи със сключени ръце, които е опрял здраво на бюрото пред себе си. На лицето му играе най-хубавата му усмивка, кротка, любеща, която говори: да, животът с ужасен, но братството между човеците може да го направи по-поносим. Само дебелите му палци го издават; те се плъзгат поред един върху друг, при което се образува такива; триене, че почти се чува шум.
Аз се изопвам, отдавам чест и той ми се усмихва. Той също отдава чест, само че отпуснато, след което дебелата му ръка с все още изправени пръсти и леко свит палец посочва към стола пред бюрото.
— Седни, Алфонсо.
Алфонсо! Лайнар! Никой досега не ме е наричал Алфонсо, дори майка ми. Как не знам първото име на това копеле. В ъгъла на бюрото му има черна табелчица, на която пише само: „Майор С. О. Уайс“, Иде ми да го попитам какво друго означава това „С“ освен свиня, но няма смисъл да си навличам главоболия. Човекът просто си върши работата. Дано само я свърши по-добре.
Глупости! Кой добър психиатър ще се хване на работа в скапаната пехота? Ако е поне средно способен, ще работи във въздушните сили. Бас държа, че дори един недопечен психиатър от въздушните повече може да помогне на Пилето. Представете си какво салто. Техните психиатри по цял ден си имат работа с момчета, които не щат да летят, и изведнъж — един, който иска, и то без самолет.
Тоя продължава да ми се усмихва. Чудя се дали не тренира пред огледало. Добре де, щом ще си играем на усмивки. Само че той не познава сицилианците. Сицилианците могат да седят цял ден на една маса и да се усмихват един на друг, да си правят комплименти, да разговарят за времето. Същевременно те знаят, че в чашата вино на един от тях е сложена отрова; и под масата държат готов ножа; а трима насочват пушки към главата на другия. И като правят всичко това, те знаят, че другият им готви същото. У повечето сицилианци има нещо налудничаво, което вероятно се обяснява с всички онези поколения, живели на пек, и с омешването после на финикийци, гърци и римляни. Много лоша комбинация. Така в нас са съчетани притворството на финикийците, лукавството на гърците и коварството на римляните. Аз се включвам в играта. Ухилвам се до ушите, но с тия бинтове на главата ефектът не е пълноценен. Ще трябва да го подхвана отнякъде.
— Какво ви накара да станете психиатър, сър?
Никаква реакция. Все едно, че говоря със сицилиански евреин.
— Искам да кажа, сър, още в училище ли си бяхте избрали тая професия или просто така се случи?
Уайс изгрухтява. Какво пък, питам го човешки. Той се навежда над бюрото, като все още се подпира на ръцете си.
— Как да ти кажа, Алфонсо, в същност аз учех в медицинско училище. Знаеш ли стария виц какво е психиатър?
Знам го, разбира се, но искам той да ми го каже.
— Не, сър — усмихвам се аз.
— Добре, психиатър е лекар евреин, на който му призлява при вида на кръв.
Браво! Не знам как той очаква да реагирам, но започвам да се смея. Смея се малко длъжко. Повечето сицилианци имат вроден изкуствен смях, крито могат да извадят при всякакъв случай. Те са в състояние да се смеят дори на собственото си погребение, ако имат аванта от това. Този смях може да заблуди всеки друг освен сицилианец.
— И тоя си го бива, сър. — Нямам намерение да млъкна и да го оставя той да води играта. — Но питам сериозно, сър, как стана тъй, че избрахте като професия да се занимавате с луди и ненормални?
— Виж, Алфонсо, аз не работя само с невменяеми. Много хора имат само някои дребни смущения и аз им помагам да се оправят и да живеят по-спокойно.
— И заслужава ли си заради това да се работи в армията, сър?
Той се готви да нанесе удара си. Ах, каква е божа кравичка. Чуди се как да ми влезе под кожата.
— В армията не е чак толкова лошо, сержант. Войните във всички случаи са нещо неприятно, но армията се грижи за своите хора.
— Тя добре се погрижи за мен, сър — хвърлям аз право в очите. Колко е добричък. Само ми се усмихва.
— Алфонсо, кажи ми нещо: що за човек беше баща ти?
— Баща ми е все още жив, сър.
Той поглежда купчината книжа под ръцете си. В нея едва ли има нещо съществено, особено пък за стария. Уайс отново влиза в ролята на психиатър.
— О, извинявай, исках да кажа: що за човек е той; ти как се разбираш с него?
— О, баща ми е страхотен, сър. Ние с него винаги сме били като приятелчета. Той ме водеше по екскурзии, заедно правехме самолетни модели и изобщо… Страхотен е. И е много внимателен към майка ми. Тя пък е най-добрата майка на света.
Тук сигурно биха подхождали няколко стихчета от „Джек Армстронг, истинският американец“.
— Така, значи. А с какво си изкарва прехраната твоя баща, Алфонсо.
