Алисън напълни две кани с наливна бира и ги отнесе до сепарето, където нагъчкани седяха Сигмовци. Двама от младежите бяха от горния курс: Бинг Толбът и Ръсти Симс. Когато беше първокурсничка, няколко пъти излиза с Бинг. С него и с Ръсти имаха общи часове и знаеше, че са от студентската организация „Братството Сигма“. Другите четирима от натъпканото сепаре вероятно също принадлежаха към тази организация — поне така изглеждаха.
Вече бяха пресушили две кани бира и омели шест хамбургера — специалитетът на Габи. Продължаваха да унищожават подлютените пържени картофи.
Алисън постави пълните кани на масата.
Един от по-малките Сигмовци й махна с ръка.
— Ей, ей… — той посочи надписа на лявата й гърда. — К’во пише там?
— Алисън — отвърна тя.
— А как се казва дру’ата?
— Тъпоглавка — отвърна тя.
Момчето почти припадна от смях и заудря с ръце по масата.
Алисън понечи да си тръгне, но Бинг я хвана за полата. Тя се спря и му се усмихна:
— Искаш ли я? Ще ти отива!
— Чакай, чакай — занарежда той, сякаш не я бе чул.
Другите обаче определено я чуха. Те се превиваха от смях, дюдюкаха и всячески изразяваха възторга си от репликата й.
— Почакай — обади се отново Бинг. Междувременно обаче пусна полата. — К’во казала феята като седяла в скута на Пинокио?
— Лъжа! Лъжа!
Бинг се обезкуражи.
— Значи го знаеш вица?
— Що не дойдеш при нас? — подхвърли някакво хилаво момче, приклещено между двама от по-едрите си „братя“.
— Няма достатъчно място.
— Можеш да седнеш в скута ми.
— Не, в моя — предложи друг.
— А защо не в моя? — полюбопитства трети.
— Хайде да хвърляме жребий.
— Не ни е разрешено да се побратимяваме с клиентите — парира ги Алисън.
— О-о-о…
— По-брат-имяваме — натърти Ръсти.
Тя отстъпи бързо, защото забеляза, че Бинг се готви отново да посегне към полата й.
— Забавлявайте се — подхвърли тя и се отдалечи.
— Боже, какъв прекрасен задник — гласът бе изпълнен с копнеж.
Да, наистина, помисли си Алисън. И е горе-долу време да изнеса този задник оттук. Погледна към часовника зад бара. Десет без две.
Айлийн, момичето на касата, я погледна, докато минаваше край нея.
— Поемаш ли?
— Да.
Айлийн, която носеше червено трико под плътно прилепналата униформа, хвърли поглед към Сигмовците. После отново към Алисън. Ухили се.
— Най-сетне идва моят ред да си опитам късмета на маса № 6.
— Приятно прекарване — насърчи я Алисън.
Влезе в кухнята, сбогува се с Габи и Телма и взе сакчето. Когато излезе, Айлийн вече се отправяше към маса № 6.
Тръгна към тоалетната. Възнамеряваше да се преоблече, но вратата беше затворена. Сви рамене и реши да си тръгне. Нямаше нищо против да се прибере облечена в тези дрехи. През нощта нямаше толкова голямо значение.
Пое по тротоара. Монетите от бакшишите дрънчаха в джобчето на престилката. След няколко крачки спря, отвори сакчето и извади чантата си. Прехвърляше монетите от престилката в чантата, когато чу някой да приближава.
И да спира пред нея.
Разпозна износените, високи до коленете ботуши.
Сърцето й заби по-бързо.
Повдигна очи и срещна погледа на Евън.
— Значи все пак дойде?
— Не съм казал, че няма да дойда.
— Вярно.
Тя приключи с изпразването на джоба и затвори чантата. Мушна я в сакчето и го завърза.
— Дай да го нося.
— Заповядай.
Тя му го връчи. Евън се престори, че е прекалено тежко и театрално залитна.
— Олеле! Бая бакшиши, а?
Алисън откри, че не й е до смях.
— Тежка ли беше вечерта? — попита той.
— Следобедът беше по-тежък.
— Нима? — той я хвана за ръка и двамата тръгнаха. — Между другото, никой не дойде. Останах до пет.
— Значи всичко щеше да е съвсем в реда на нещата, така ли?
— Да. Както и предполагах.
— Браво на теб.
— Хайде стига, де. Нали не го направихме в крайна сметка? Ти спечели. Какво толкова?
— Наистина, какво толкова? — промърмори тя.
Спряха на кръстовището да изчакат светофара и пресякоха.
— Да не ме смяташ за отрепка, само защото исках да се любим?
— Не точно.
— По дяволите! Правили сме го в парка. И то не само нощем. А помниш ли миналия неделен следобед?
Помнеше храстите, слънчевата светлина, одеялото, Евън. Сякаш бе толкова отдавна.
— Според мен не е кой знае каква разликата — дали в парка или в аудиторията.
Стъпиха на тротоара и поеха към следващата пресечка подминаваха затворени магазини, после — бар, през чийто отворени врати се чуваше потропването на билярдни топки и музика от автомата.
— Каква е разликата според теб?
— Не става въпрос за разликата — опита се да му обясни Алисън.
— Не те разбирам.
— Не става въпрос за разликата между парка и твоята аудитория.
— Продължавам да не разбирам.
Тя го погледна. Той беше намръщен.
— Въпросът е, че ме предаде.
— Така ли?
— Не това, че искаше да се любим, ме тормози. По-скоро не ми допадна реакцията ти, когато отказах.
— Само защото отказах да те придружа до заведението на Габи?
От неговия тон ставаше ясно, че това му се струва глупава причина, за да се разстрои човек.
— Донякъде.
