А може само така да ми се струва, помисли си той. Всичко да е случайно. Утре Барбара има рожден ден. Щеше да навърши едва двадесет и седем. Но той помни какво му каза, когато стана на двадесет и една: „Оттук нататък всичко отива надолу.“ Очевидно го вярваше. След това всяка година около рождения си ден изпадаше в дълбока депресия.
Сигурно това е обяснението, увери се той.
Развява новите си дрехи пред бившия си съпруг, за да докаже, че все още има какво да развява.
А той я срязва.
Майната му.
Поне е хубаво, че странното й поведение не е нещо по-сериозно, а само е свързано с наближаващия рожден ден.
Ако това е обяснението.
— Здравей, татко!
Той се изправи и изведнъж се почувства щастлив. Кими идваше към него с усмивка. Както винаги, след като не я бе виждал дни наред, той остана поразен от нейната красота. Бе разкошно четиригодишно дете с огромни сини очи и с чудесна усмивка. Всички се заглеждаха по нея.
Харолд стоеше на прага и държеше сака с нещата й за през нощта. Кими стискаше Клу, малкото плюшено котенце. Тя протегна ръце. Джейк я вдигна и целуна.
— Как е бебето ми? — попита той.
— Не съм бебе, а момиченце.
— О, извинете ме, моля ви.
Като се изтегли назад ухилена, тя забоде пръст в гърдите на Джейк.
— Изцапал си се, татко.
— Така ли? — той погледна надолу.
Кими отмести пръст и го перна по носа.
— О, измами ме!
Смеейки се, тя лапна показалеца си. Очите й бяха пълни с пакостливост. Следваше номера с Мокрия Уили.
— Не, няма да успееш — съпротиви се Джейк.
Отдръпна я от себе си, преди да успее да навре мокрия си пръст в ухото му. Тя се кикотеше и се опита да го достигне, но той се освободи и я остави на пода.
Не може да си го позволи пред Харолд, помисли си той.
С известна болка се зачуди дали прави номера с Мокрия Уили и на Харолд.
— Хайде да поемаме — подкани той.
Подаде й ръка. Кими стисна здраво показалеца му и го поведе.
— Прекарайте добре — обади се Харолд. Той подаде сака на Джейк. Усмивката му бе напрегната. — Нали утре ще я върнеш?
Джейк кимна.
Тръгнаха. Хубаво беше да е отново вън от къщата. Той се усмихна на Кими.
Нейната усмивка беше се стопила.
— Не трябваше ли и утре да остана при теб?
— Този път — не. Утре е рожденият ден на мама.
— Знам.
Тя му хвърли раздразнен поглед. Никак не одобряваше да й се казват неща, които вече знаеше. Смяташе, че й уронват достойнството.
— Нали искаш да видиш гостите?
— Може би.
— Ще бъде забавно.
Той отвори вратата на колата, за да може Кими да влезе, и я постави на детската седалка. Докато затягаше колана, тя навря Клу в джоба на панталона, така че сивата главичка стърчеше като от торбата на кенгуру.
След това пъхна показалец в устата си.
— О, не! — престорено се изплаши той.
— О, да!
Джейк я сграбчи за китката, но се остави да го пребори. Мокрият пръст се навря дълбоко в ухото му.
— О, този път успя!
Но преди да може да повтори номера си, той се измъкна от колата.
Заобиколи и седна зад волана. Кими бе готова за следващ Мокър Уили, но колкото и да се стараеше да го достигне не можеше.
— Предпазният колан ме спаси — отбеляза той.
— Ела тук.
— Няма начин. Да не мислиш, че съм тъп?
— Ъ-хъ — отвърна тя и кимна с глава.
— Умница — каза той и изкара колата си на улицата. — И така, какво искаш да правим днес?
— Да ходим на кино.
— Значи — отиваме на кино. Нещо специално ли ти се гледа?
Личицето й засия, а очите светеха от възторг.
— Питър Пан.
— Но ние гледахме Питър Пан миналата седмица.
— Наистина, ама съвсем наистина искам да видя Питър Пан отново.
— Да, защо не? Може би този път крокодилът ще глътне капитан Хук…
Ще глътне.
Роналд Смелцър.
Можеше цял ден да не се сети.
— А ще хапнем ли в Макдоналдс?
— Не.
— Татко!
Тя му се закани с юмруче, като се усмихваше.
— Е, добре. Щом настояваш.
— Татко, искам да поговоря с теб.
— Разбира се. Нали точно това правим.
Тя облегна лакът на тапицираната облегалка на столчето и се наведе към него. Изглеждаше сериозна.
— Нали няма истински крокодили?
— Кое те кара да мислиш така?
— Ами нали всичко е само на кино.
— Това не означава, че не съществуват.
— Дракула не е истински, и мумиите не са. Значи — и крокодилите не съществуват, нали?
— Разтревожена си, а?
— Не е смешно.
— Крокодилите съществуват, но не бих се безпокоил за тях.
— Не искам да бъда изядена.
Джейк имаше чувството, че са го ритнали в корема.
— Е, просто ще трябва да си държиш очите отворени. Ако зърнеш крокодил да се приближава с клатушкане към теб, му метни една плодова дъвка и бягай. Със сигурност ще предпочете да яде дъвки вместо теб.
— Не съм толкова сигурна.
С чаша димящо кафе в ръка Дана Норис се върна на масата в ъгъла на студентския клуб. Прочете стихотворението още веднъж, сбръчка нос и въздъхна.
Защо не пишеше по-разбираемо този тип?
— Привети.
Тя вдигна поглед и зърна до масата Роланд.
Роланд Тъпака.
Всъщност той не беше тъпак — дори напротив. Но никой не успяваше да го отгатне по вида му.
Дългата му мазна черна коса бе с път по средата, като на героите от старите гангстерски филми. Чрез този стил, както обичаше сам да обяснява, изразяваше уважението си към Закеръл — бившият водещ на късно телевизионно шоу на ужасите.
