Наклони стола назад и постави ръце на тила си — поза, която очевидно целеше да привлече вниманието на Джейк върху гърдите й. Работата на Бети не включваше постоянни срещи с клиентите на погребалното бюро, затова можеше да се облича както иска. Днес носеше тениска с надпис „Зарадвай ме“, прилепнал плътно върху едрите й гърди. Зърната им стърчаха под меката материя.
— Добре изглеждаш — отбеляза той.
— Естествено.
Тя се загледа в слабините му. Той не погледна надолу, но усети как платът около чатала му се надига.
— Е, да вървя, че Стийв ме чака.
— Няма нужда да бързаш. Хигинс още не е пристигнал — тя погледна лицето му. Очите й се разшириха. — Е, каква е историята?
— Коя история?
— Нова приятелка ли си намери?
Джейк поклати глава.
— Да не си дал клетва за въздържание?
— Не, просто имам много работа.
По устните й заигра усмивка.
— Е, ако някога нямаш чак толкова много работа… Мога да ти кажа, че купих нов гумен чаршаф за леглото и огромна бутилка масло за тяло, с което можем да се мажем един друг. Трябва да ме видиш как лъщя на светлината на свещ.
Джейк си представяше. Сви напуканите си устни и подсвирна замечтано.
— Ще го имам предвид.
— Надявам се, че ще намериш време, когато не си толкова зает.
— Непременно.
Тя кимна доволна. Отново се загледа в слабините му.
— С удоволствие ще се погрижа за него още сега. Има доста празни стаи наоколо. Какво ще кажеш?
— Не говориш сериозно, нали? — удиви се той, макар да знаеше, че тя прави точно това. — Намираме се в погребално бюро, все пак — припомни й той.
— Съвсем подходящо място, за да се погрижи човек за надървеност, а аз виждам точно такава в момента.
Тя стана. Носеше къса черна кожена пола. Голите й крака бяха слаби и с лек тен.
— Това е лудост — промърмори Джейк.
Усещаше как целият трепери. Наистина ли щеше да се остави да го увлече в играта си?
В този момент задната врата се отвори и Барни Хигинс, шефът на полицията в Клинтън, влезе. Бети се обърна към Барни:
— Здравей, Барн.
— Здрасти, Бети.
Дребният жилав мъж й намигна и цъкна с език:
— Как си го представяш това, дето го пише на тениската ти?
— Ти какво предлагаш, Барн?
— Къде ги намираш? Бих искал да поръчам няколко за жената — той се засмя и потупа Джейк по рамото. — Хайде да действаме. Зарязах страхотна игра на покер вкъщи — обърна се към Бети. — Къде е Стийв? Долу в кланицата ли?
— Стая В-1 — отвърна тя. — Забавлявайте се, момчета.
Излязоха от офиса й през страничната врата и слязоха по стълбището към мазето.
— Бива си го момичето, нали? — попита Барни.
— Да.
— Страхотна е. Ох! Как да не си поиграе човек на „Да скрием салама“ в нея, нали?
— Наистина е впечатляваща.
В дъното на стълбището Джейк отвори металната врата. Точно насреща бе стаята за аутопсии В-1. Стомахът му се стегна, когато пристъпи и отвори вратата. От стаята долиташе високо жужене, като от зъболекарска бормашина.
Със стиснат между зъбите остатък от пура Стийв Епългейт работеше сред облак от дим. А каквото и да бе заниманието му, то бе свързано с голата жена на масата пред него и с жужащата машина — източник на целия този шум.
Докато прекосяваше покрития с линолеум под, Джейк предпочете да гледа обувките си.
Моторът на триона млъкна.
— Кой е това? — попита Барни.
— Мери Бет Харкър. Вероятно става въпрос за аневризъм на главния мозък.
— Момичето на Джо Харкър?
— Точно така.
— О, Господи! Кога е станало?
— Снощи.
— Господи! Та тя на колко е? Осемнайсет? Деветнайсет?
— Деветнайсет.
— Господи! Та тя бе единствената му дъщеря.
Джейк усети как кръвта му се смразява. Кими. Божичко, ами ако това бе Кими? Как може да продължи да живее човек, ако нещо подобно се случи с детето му?
Извърна се и се загледа към другата маса. Тялото бе покрито със синкав чаршаф.
— Това Смелцър ли е? — попита той като избягваше да се оглежда.
— Това е Роналд Смелцър. Ще стигна до Пеги Смелцър по-късно днес.
Аз убих този човек, помисли си той. Искаше да почувства вината, за да разсее мислите си от ужасната представа, че Кими можеше да е мъртва.
Аз убих този човек. Той е мъртъв заради мен.
В съзнанието му изплуваха образите. Чудесно. Ето — Смелцър надига глава, парче от кожата на жена му се вее между зъбите му, той бавно посяга към пушката.
— Никога не съм се сблъсквал с подобно нещо — отбеляза Стийв и изтръгна Джейк от унеса.
Стийв отметна чаршафа.
Смелцър лежеше по корем. Куршумите на Джейк бяха оставили пет рани там, където бяха излезли през гърба и разкъсали шията му.
— Добри попадения — отбеляза Барни.
Джейк стоеше загледан в разреза — от врата, надолу по гръбнака, през дясната буза на задника и бедрото, чак до глезена на десния крак. Отстрани на суровия безкръвен разрез имаше ивица синьо-сивкава кожа, широка около сантиметър.
— Какво е това? — попита Джейк.
— Нещо като загадка — отвърна Стийв.
С върха на пурата той посочи дупката при глезена — голяма колкото двадесет и пет цента, — и попита Джейк:
— Знаеш ли нещо за това?
Джейк поклати глава.
