— Ако не се измъкнем бързо, мама може да се появи и да те прибере, и тогава няма да видиш никакви палачинки.
Кими седна в леглото. Потърси под възглавницата и намери Клу.
— Мама сърдита ли ми е?
— Не бих се учудил. И двамата доста се разтревожихме. Това, което направи, е много опасно.
— Бях много внимателна.
— Хайде!
Той я хвана за ръка. Тя скочи от леглото, погледна към Куки, сякаш разсъждаваше дали да го вземе, и се остави Джейк да я изведе от стаята.
— Ще мога ли да остана при теб тази вечер?
— Мисля, че не. Мама ще иска да си у дома.
— А тук не е ли у дома също?
— Разбира се, че е.
— Не искаш ли да остана при теб?
— С удоволствие. Но днес не е особено подходящо. Работя върху много важен случай.
— Някой е опънал петалата ли? — попита тя и се ухили.
— Точно така.
Навън Джейк я вдигна, за да я настани на седалката. Завърза я за столчето. Бързо отиде от своята страна, запали двигателя и включи фаровете. Докато караше на заден ход по алеята, каза на Кими:
— Търсихме те из целия град. Всички от полицейския участък участваха в издирването ти.
— Значи ли това, че съм загазила?
— Мисля, че този път няма да те вкараме зад решетките. Правиш го за пръв път. Но ако се повтори, се опасявам, че ще трябва да си излежиш присъдата. Защо го направи?
— Мама не се държа добре.
— Защото не ти е поръчала сладолед?
— Не. Фрасна ме.
— Как така те фрасна?
— Фрасна ме ей тук — тя посочи със сивата главичка на Клу горната част на ръката си. — Доста ме заболя. Нали не бива да се нараняват децата?
— Избягала си, защото те е ударила?
— Ти никога не ме удряш.
— Само защото знам, че ще ме претрепеш, ако се опитам — увери я той, но кръвта му кипеше.
Кими никога не лъжеше.
Кучката я е ударила.
А не й стискаше да си признае.
— Значи си се ядосала, че те е фраснала и си решила да ми дойдеш на гости? Как намери къщата? И как успя да влезеш?
— О, знам къде е. А ти беше оставил един прозорец отворен.
— И извървя цялото разстояние?
— Да. Но краците ми се умориха.
— Доста хора те търсеха. Изненадан съм, че никой не те е видял.
— Ами виждаш ли — аз се криех. Добра криячка съм.
— Как го постигна? Всеки път, когато някой се приближаваше, се шмугваше в храстите ли?
— Понякога нямаше храсти. Тогава търсех дървета и коли.
— Много предвидливо — отбеляза Джейк.
— Ами виждаш ли, изплаших се от онзи мъж в колата. Той всъщност нямаше котенце, ’щото е било прегазено, но искаше да погали Клу и аз избягах.
— Какво?
Джейк подскочи. Господи, някой все пак се е опитал да я отвлече.
— Татко, трябва да ме слушаш. Не повтарям.
— Слушам те. Каза, че някакъв мъж е искал да погали Клу.
— Да, ама това беше измислица. Искаше да ме сграбчи и да ме натика в колата.
Сърцето на Джейк биеше лудо.
— Той ли ти каза това?
— Не.
— Тогава защо мислиш, че е смятал да те натика в колата.
— Не можеш да излъжеш Ши-Ра.
— Кога стана това?
— Днес.
— След като избяга от къщата на мама?
— Ами, разбира се.
— Той караше кола?
— Да.
— И спря близо до теб, докато ти вървеше към моята къща?
— Да.
— Какво ти каза?
— Вече ти разказах.
— Моля те върни лентата назад.
Кими издаде бръмчащи звуци.
— Готово. Направих го.
— Какво каза мъжът?
— Котето му било прегазено от кола и му било тъжно. Ама не мисля, че е било прегазено. А ти?
— Не знам.
— Не му позволих да погали Клу. Избягах.
— Той не тръгна ли с колата след теб?
— Ами, виждаш ли, аз се затичах към една къща.
— Много умно си постъпила. А той какво направи?
— Бързо се омете.
— Как изглеждаше?
— Ще го вкараш ли в затвора?
— Мога и да го направя.
— Така му се пада.
— Но трябва да знам как изглежда, иначе може и да не го хвана.
— Май е по-добре да го застреляш. Идеята ми не е лоша, нали?
— На колко години изглеждаше?
— Не знам.
— По-млад ли е от мен?
— Да, но е голям.
— Изглеждаше ли достатъчно голям да е студент в колежа?
Кими сви рамене:
— Приличаше на Джордж.
Джордж беше гаджето на Сандра Филипс — детегледачката на Кими от времето, преди бракът на Джейк с ББ да се срине. Тогава Джордж беше в последния клас на гимназията.
— Как изглеждаше?
— Ами, беше без риза — и с хитро гласче добави. — Видях цицките му.
— Видя ли гърба му? — попита Джейк.
И имаше ли подутина, продължи да се чуди той. Изглеждаше ли така, сякаш има нещо като змия под кожата?
Кими поклати отрицателно глава.
— Какъв цвят бяха косите му?
— Черни.
— А очите?
— Не знам — каза тя, загубила търпение. — Стигнахме ли почти сладкарницата?
— След още две пресечки. Слаб ли беше или дебел?
— О, слаб.
— Носеше ли очила?
— Тц.
— А слънчеви очила?
— Татк-о-о-о — въздъхна тя. — Уморих се.
— Нали искаш да го застрелям?
— Ами…
— Каква кола караше?
— О, това е лесно. Като на мама.
— Порше?
— Какво е порше?
— Колата на мама, дето Харолд й я купи.
— А, онази. Не. Като старата й кола. Да не би да е било нейната стара кола?
— Съвсем същата ли беше? Цветът и всичко останало?
— Да. Само дето имаше нещо на нея.
— Какво нещо?
— Нещо като стърчащо знаменце.
— Какъв цвят?
— Червено-оранжево.
— Като твоето цветно червено-оранжево моливче?
— Ами да, разбира се.
— Къде беше знаменцето? Залепено за прозореца или…
— Беше ей там — Кими посочи през прозореца към радиоантената на колата на Джейк.
