— Съвсем друга песен ще запееш, скъпи, утре сутринта в пет.
Пеги отпи от високата чаша с водка като внимаваше да не я разлее. Тялото й бе сгънато неудобно за пиене, но й бе приятно да седи отпусната на дивана с крака, качени на масичката.
— Не мисля, че се налага да станем чак толкова рано — възрази Рон.
— Помисли само! Оборудването ще дойде в десет, а дотогава подът в кухнята трябва да е почистен и лъснат.
— Това не може да отнеме пет часа!
— Така ли мислиш?
— Както кажеш.
Пеги кимна доволно. Ледена капка се откъсна от чашата и падна върху оголения й корем под изрязаната блуза. Тя трепна и избърса дъното на чашата в шортите си. Върху червения плат остана тъмно петно. Отпи отново.
— Трябваше да се захванем с кухнята, след като обядвахме — отбеляза Рон.
— Скъпи мой, бяхме планирали да го сторим след вечеря. Не знаехме, разбира се, че дългата ръка на правосъдието, така да се каже, ще се появи и ще сговни всичко.
— Човекът просто си изпълнява задълженията и иска да ни помогне.
— Спокойно мога да мина без такава помощ.
— Не бяхме длъжни да си тръгнем.
— Нямаше търпение да се ометеш оттам и го знаеш много добре!
— Продължавам да смятам, че постъпихме разумно. Защо да се навираме в евентуална опасна ситуация, когато можем да я избегнем.
— Защо наистина? — промърмори тя.
— Никак не ми харесва отношението ти — не се стърпя Рон.
— И какво от това? — тя се накани да отпие.
— По дяволите, Пеги!
Ръката й трепна. Охладената течност се разля по брадичката й.
— По дяволите! — тя седна по-изправена. Течността се разля по шията й. С лявата си ръка вдигна блузата и попи мокрото. — Няма защо да викаш — гърлото й пареше, а очите я смъдяха. — Сега ще ми лепне навсякъде. Ама си и ти, Рон.
— Извинявай.
Придърпа блузата, за да прикрие гърдите си. Отпи и постави чашата върху масичката на колелца, преди да го подиграе: „Извинявай.“
В банята избърса брадичката и врата си с влажен пешкир. Образът на Рон се появи в огледалото. Ръцете му обгърнаха корема й.
— Извинявай — повтори той.
— И аз се извинявам — пророни Пеги тихичко. — Държах се като кучка. Но просто ми се щеше да приключим тази вечер.
Той повдигна блузката. Ръцете му обвиха гърдите й.
— Тревожех се за теб. Това е всичко.
— Знам.
— Ако искаш ти остани тук, а аз ще отида да почистя пода.
— Сам?
— Мога да взема пушката.
— Имам по-добра идея. Вземи пушката и ще отидем двамата.
Джейк Кори седеше облегнат на дънера на евкалиптовото дърво и оглеждаше околността с бинокъла, който бе донесъл от вкъщи.
Свечеряваше се. Слабият бриз бе истинско облекчение след днешния пек, който го измъчи от момента, когато заряза патрулната кола.
Сигурно бе извървял три, а може би и повече, километра на зигзаг из плевелите в търсене на следа. Най-сетне се озова на възвишението и седна, за да наблюдава околността.
— Не си губи времето — посъветва го Чък след смяната им.
— Нямам какво друго да правя.
— Глупости. По-добре излез и се захвани с нещо. Ще ти е от полза.
Джейк не беше в настроение да следва съветите на Чък. Ако не беше тук, щеше да е сам в малката къща, която държеше под наем. Щеше или да почете, или да погледа телевизия, преди да си легне рано. Щеше да изпитва също чувство на вина, че е допуснал оцелелия от катастрофата да се измъкне.
Сега поне работеше по въпроса.
Онзи тип може вече да е на километри далеч оттук.
Но защо пък да не се навърта наоколо. Полето не е равно. Ако си е намерил падинка, където да се скрие, сега си почива и чака. Изчаква да се убеди, че е в безопасност, за да предприеме нещо.
Именно на това залагаше Джейк.
Затова стоеше скрит сред високите плевели с гръб към дървото и оглеждаше околността.
Особено района около изоставения ресторант.
Ти би се отправил натам, мислеше си той.
Ти не само си жаден, но и гладен. А това все пак е ресторант. Не си оттук и нямаш представа, че е затворен от години. Само виждаш, че тази вечер не е отворен. Добре, значи почива в четвъртък. Извадил си късмет. Ако се вмъкнеш вътре, ще си устроиш истинско пиршество. А на тръгване може да си вземеш достатъчно, за да ти стигне за следващите няколко дни.
Мястото, което Джейк бе избрал на височината, му осигуряваше добър изглед към ресторанта. Или най-малкото към предната и южната му страна. От противоположната страна и откъм гърба на ресторанта можеха да се приближат множество хора и той нямаше да ги види. Поне не оттук.
А може този тип вече да е вътре.
Джейк съжали, че не е огледал вътре, преди да започне наблюдението си. Но в този момент не му се щеше да напуска удобната позиция.
Ще изчака да се стъмни.
Нямаше да се наложи да чака дълго. Цветовете наоколо вече избледняваха. Яркото зелено и жълтото започваха да изчезват и на тяхно място се появяваше сивото.
След няколко минути ще се стъмни.
Все едно че както някога е в автокиното и изчаква светлината съвсем да изчезне.
Джейк беше с Мустанга си. И с Барбара. Неговият прозорец беше изцяло отворен, за да има къде да се закрепи високоговорителчето. Почти бе тъмно. Почти бе време филмът да започне. Хлапета играеха на люлките и на въртележката под екрана.
