— Сега моят брат Шарли все пак има изпълнена волята си. Душата на този мъж намери великия, добър Маниту. Но неговото тяло нека почива заедно с това на сина му в земята, докато във вечния, светъл ден душата отново се върне при него. Хоуг!…
Предния разказ може да последва един друг случай, който със същата потресаваща неопровержимост доказва, че Извечната справедливост поразява човека, който прекалено много разчита на Божието търпение, неотменно и внезапно тъкмо с онова наказание, произтичащо с естествена необходимост от съответното прегрешение.
Бях ходил с Винету отвъд Скалистите планини при приятелски настроени индианци за есенния лов на бизони. После прехвърлихме планините и въпреки късния годишен сезон яздихме напреко през целия Уайоминг до форт Ниобрара в Небраска, където зимата ни изненада. Тъй като в този форт често се появяваха сиуси, които по съвсем незаслужен начин гледаха на нас като на свои смъртни врагове, то ние естествено се предпазихме да кажем имената си. При всички случаи щеше да е по-добре, ако никой не знаеше, че тук се намират Винету и Поразяващата ръка. Понеже нашите ловни дрехи съвсем се бяха изпокъсали и ние смятахме да се отправим към цивилизования Изток, си купихме от форта благоприлични костюми от топли зимни материи и към тях дебели ездитни одеяла. В този тоалет аз никак не изглеждах на уестман и тъй като се нарекох мистър Бейър, а Винету и за миг не се отделяше от страната ми, то скоро той беше известен само като „индианецът на мистър Бейър“.
Във форт Ниобрара за съжаление бяхме напълно затрупани от снега. Цялата обширна страна беше станала непроходима и ние се видяхме принудени да останем целия декември и януари на това усамотено място. Компания намерихме само в лицето на малкото офицери от гарнизона, за които не мога точно да кажа, че ни бяха много симпатични. От останалата буйна войнишка тълпа не се интересувахме повече, отколкото беше неизбежно необходимо, а що се отнася до другите присъстващи във форта, то сред тях имаше само двама души, с които от време на време побъбрихме. Това бяха братя Бърнинг от Моубърли в Мисури, на които бе проработил късметът при копането за злато по Блек Хилс и сега се намираха с резултата от своята тежка работа на път за дома.
Освен това във форта се бе насъбрал какъв ли не още народ — все съмнителни субекти, с които Бърнинг не общуваха. Тук се извършиха всевъзможни бруталности, изгърмя се много барут, много комар се игра, много облози се сключиха и при това владееше тон, който ми беше толкова противен, че аз стъпвах в общия бар-рум само когато беше безусловно наложително. Най-грубо се държаха двама типа, които се казваха Грайндър и Слек. Те бяха картоиграчи-мошеници, общоизвестни пияници и безогледни скандалджии, без обаче да притежават истинска смелост. Не минаваше запой, без те да устроят някое сбиване. И като че особено бяха хвърлили око на онзи начин на дуел, наричан „американски“, ала винаги съумяваха така да наредят нещата, че не те, а други трябваше да решат работата с борба. Те се перчеха насам-натам, но бяха страхливи. Най-отвратителни ми бяха с обстоятелството, че всеки бе привикнал към един неизменен израз, който човек можеше сто пъти на ден да чуе под формата на клетва, уверение и изобщо при всяка възможност. Постоянната приказка на Грайндър беше „Нека веднага ослепея“, докато на другия келеш все се въртеше из устата „Бог да ме направи хахо“.
С тези двама души аз се спречках само един-единствен път. Те бяха узнали, че съм немец, и когато с едно безмълвно движение на ръката отблъснах поканата им да играя с тях, ми подхвърлиха в лицето едно „damned dutchman“11. За което всеки получи от мен веднага една такава крепка плесница, че двамата излетяха от столовете си. Другите естествено помислиха, че след тая работа ще последва една чудесна тупаница или стрелба, ала се бяха излъгали, защото шамаросаните не притежаваха в действителност куража да посегнат на „мистър Бейър или неговия индианец“.
Ще спомена още двама индианци, които снежната виелица беше прокудила във форта. Те твърдяха, че принадлежат към племето кедо, ала вероятно бяха отлъчени. Анемичните дяволи едва можеха да покрият голотата си и нито даже оръжия имаха, защото наскоро бяха напълно ограбени от сиусите. Искаха да се спуснат надолу към Канзас и си издялаха стрели и лъкове, та да не гладуват по път. Ние ги дарихме според възможностите си, но не можахме да им набавим нито коне, нито пушки, защото за съжаление такива нямаше в наличност.
