Обърна глава към Мариана и й кимна приветливо за сбогом. Докато си тръгваше, огледа помещението за охранителни камери и алармена система, като обърна специално внимание и на ключалките на вратата. Делфас очевидно криеше нещо, следователно щеше да се наложи да проникне в офисите на фирмата в извънработно време и да порови в компютрите им. На излизане Кел го информира, че „Единбург ще поиска писмена справка за взаимоотношенията на господин Уолинджър с фирмата му“, като добави, че му благодари за отделеното време. Делфас измърмори на английски нещо като „Няма проблем“, след което затръшна вратата зад гърба му.
Работното време и телефонните номера на фирмата бяха гравирани върху пластмасова табела, завинтена на стената в основата на външното стълбище. Кел оглеждаше табелата и се питаше дали да не уреди екип от „Технически операции“ да навести офиса на господин Делфас, когато му хрумна много по-добра идея. Рефлексите му на циничен стар шпионин и този път се задействаха в критичен момент.
Нямаше нужда от проникване с взлом. Кел разполагаше с Мариана и знаеше точно какво трябва да направи.
„Вербовката на агент е акт на прелъстяване - бе казал инструкторът във Форт Монктън на амбициозните курсисти от британските тайни служби през далечната есен на 1994-та. - При агенти от другия пол номерът е да бъдат прелъстени, без да ги... хм,
Кел си спомняше многозначителния кикот, преминал като вълна през банките в залата, изпълнена с млади, физически активни мъже, всеки един от които вероятно в този момент се питаше как ли би постъпил в реална ситуация на сексуално привличане към чужд източник на информация. Такива неща се случваха, естествено. Да спечелиш доверието на непознат, да го убедиш да ти повярва, да го заставиш да постъпи така, както очакваш от него, понякога противно на онова, което му подсказват собствените инстинкти - нима всичко това не минаваше през леглото? Често добрите агенти бяха интелигентни, амбициозни млади хора с емоционални нужди; умелото им ръководене изискваше смесица от ласкателство, човешка доброта и емпатия. Нима работата на шпионина не беше да изслушва, да направлява, да демонстрира сила, често при невъзможно трудни обстоятелства?
Мъжете, които британското разузнаване наемаше на работа, нормално бяха физически привлекателни екземпляри; жените също. На няколко пъти в кариерата си Кел бе изпадал в ситуации, когато, стига да бе пожелал, нямаше да му е никак трудно да преспи с агент от другия пол. Тези жени имаха пълно доверие на своя водещ офицер, възхищаваха се от него, бяха готови на всичко, за да му угодят. Професията на шпионина е обгърната в мистика, която, за добро или лошо, действа като афродизиак. По същата причина атмосферата между стените на Темз Хаус и „Воксхол Крос“ често биваше оприличавана на публичен дом, особено по отношение на по-младите служители. Тайнствеността пораждаше интимност. Един разузнавач би могъл да обсъжда работата си единствено с колеги. Често това ставаше вечерно време, на по едно-две питиета в бара на МИ5 или в някоя местна кръчма. Неизбежно нещата поемаха по естествения си път, било в родината или зад граница. Това се смяташе за нещо нормално в тяхната професия, а беше и една от причините броят на разводите в британското разузнаване да гони този в Бевърли Хилс.
Той изтегли петстотин евро от един банкомат, влезе в ресторанта, кимна на сервитьорката и седна. След минута вече четеше менюто, след още една си бе поръчал наденици, пържени картофи и салата, както и половинлитрова бутилка газирана минерална вода. Мариана беше в противоположния край на помещението, зад бара; освен тях двамата в ресторанта имаше още петнайсетина клиенти. Кел не виждаше масата, на която бе седнала, но с влизането зърна горната половина от главата й.
