- Не, никак даже - отвърна тя, без да се замисли. Вдигна глава и го погледна право в очите със същия онзи копнеж, с който вече бе започнал да свиква по време на обяда.
- Ами какво тогава?
- Нико не е много... - Тя замълча, търсейки подходящо прилагателно. - Любезен. - Не беше точно думата, която Кел бе очаквал, но бе доволен да я чуе. - Не обича да помага на хора, освен ако и те не му помогнат. Не обича да се намесва в нищо... сложно.
Кел кимна одобрително на безмилостната й характеристика. В този момент сервитьорката минаваше покрай масата им и Кел използва възможността да си поръча едно еспресо.
- Кое му е сложното тук? - попита той. - Да не е бил замесен в някакъв тъмен бизнес с господин Уолинджър?
Мариана се усмихна широко, после избухна в смях; явно случаят не беше такъв. Тя поклати глава.
- О, не! В отношенията им нямаше нищо нередно. -Тя погледна навън през прозореца. В пристанището навлизаше ферибот, пътниците се бяха събрали на носа му и махаха с ръце към сушата. - Просто реши да не ти помага. - Тя забеляза, че господин Хардуик беше обиден от войнствеността на Делфас. - Не го приемай лично - каза тя и за момент Кел си помисли, че ще посегне да го хване за ръката. - Не всички са като него. Аз не съм такава. Повечето гърци не сме такива.
- Разбира се.
Моментът бе дошъл. Кел усещаше как 500-те евро издуват портфейла му, а допреди малко смяташе да ги предложи на Мариана срещу съдействието й. Макар че още от самото начало се бе обзаложил мислено със себе си, че няма да се стигне дотам.
- Би ли желала да ми помогнеш? - попита той.
- Как? - Мариана отново се бе изчервила.
- Би ли ми казала онова, което Нико не желаеше да ми каже? То би ми спестило много неприятности.
Ако Мариана изобщо изпитваше някакво двоумение по въпроса, то не трая и секунда. С отегчена въздишка тя се отърси и от последните останки на своята лоялност към шефа си.
- Доколкото си спомням - започна доверително тя, -господин Уолинджър бе отседнал в една от нашите вили. За седмица.
- А защо Нико просто не ми го каза?
Мариана вдигна рамене. И двамата бяха потърпевши от своеволието на един инатлив и сприхав тиранин.
- Той дойде в офиса, за да вземе ключа.
Кел се опита да потисне изненадата си. Новината, че Мариана го бе видяла на живо, му подейства, все едно Уолинджър бе възкръснал от мъртвите.
- Ти си го срещала?
- Да. Беше много симпатичен мъж, един такъв тих и сериозен. - Мариана се поколеба, за да не нарани егото на господин Хардуик, после добави: - Стори ми се доста висок. И
Кел се усмихна. По описанието със сигурност беше Пол.
- Значи е бил сам?
- Да. Макар че по-късно същия ден го видях отново. И вече не беше сам.
- Аха. А с кого беше? - Кел за малко да каже „С жена ли?“, но се поправи: - С друг турист?
- С мъж - каза само Мариана. Кел се запита дали паметта не й изневерява. Не това бе очаквал да чуе. -Минах покрай масата им - продължи тя. - Бяха в едно бистро, близо до офиса.
Кел усети, че си повтаря наум думите на Амилия:
-Този мъж, за когото говориш... Приличаше ли случайно на американец?
Кел се притесняваше, че задава прекалено много въпроси. Разчиташе на усещането за взаимно разбиране, на безгрижно съзаклятничество, което бе успял да постигне с тази жена.
- Не знам - отвърна Мариана. - Така и не го видях повече.
- Беше ли и той красив като господин Уолинджър?
Кел зададе въпроса лукаво ухилен, надявайки се да не събуди подозрения у Мариана.
- О, не! - каза тя, умираща от желание да му угоди. - Беше млад, но имаше брада, пък аз не мога да понасям бради. Мисля обаче, че вилата беше наета от жена. Всъщност сигурна съм, понеже разговарях с нея по телефона.
Онова, от което Кел имаше нужда, беше името на тази жена. Откриеше ли я, щеше да открие и мъжа. Не се съмняваше в това.
- Не искам да ти създавам неприятности... - започна колебливо той, докато очите му казваха точно обратното.
- Какво имаш предвид?
- Трябва ми само копие от наемния договор. Ако няма нищо незаконно, това наистина би ми спестило много...
Мариана дори не го изслуша докрай. Та нали вече бяха приятели, може би дори нещо повече! Господин Хардуик най-после я бе спечелил изцяло. Тя се наведе напред и за пръв път го докосна по ръката. Отвън бръмчеше форсиран докрай мотопед, чайки кръжаха в небето над пристанището и крещяха пронизително.
- Няма проблем - каза тя. - Къде си отседнал? Как ще ти е най-удобно да ти го пратя? Може би по факса?
Три часа по-късно, както се бе излегнал в кревата и вече преполовяваше „Името ми е Червен“ на Орхан Памук, Кел чу как на вратата на хотелската му стая се почука. Отвори я и видя същата рецепционистка, която му бе помогнала с превода на съобщението от гласовата поща предишната вечер. Държеше в ръка лист хартия.
- Факс-каза тя.
