Първото, което Ебру усети от провеждащата се акция, беше някакъв рязък шум съвсем близо до лицето си, който впоследствие си даде сметка, че е бил от разбиването с ритник на вратата на спалнята. Тя се надигна уплашено в леглото - беше гола - и изпищя, понеже си помисли, че нахлулите в стаята й мъже искат да я изнасилят. Беше сънувала баща си и двамата си племенници, но сега трима непознати се бяха скупчили около леглото й, ровеха в дрехите й, крещяха й да се облича, наричаха я „мръсна терористка“.
После разбра какво става. Отдавна очакваше с ужас този миг. Всички се бояха. Колегите й подбираха внимателно думите си, сюжетите на статиите си, защото един погрешен ред, един непредпазлив намек, едно недотам обосновано допускане, и човек като нищо отиваше зад решетките. Съвременна демократична Турция си оставаше една полицейска държава. Каквато винаги е била. И каквато винаги щеше да бъде.
Единият от мъжете вече я влачеше нанякъде, като й крещеше да мърда по-живо. За неин срам, Ебру се разплака. Къде бе сгрешила? Какво бе написала? Докато се обличаше, докато нахлузваше бикините си, после джинсите, й хрумна, че Райън би могъл да й помогне, Райън имаше и пари, и влияние, той щеше да направи всичко по силите си, за да я спаси.
- Остави го! - излая единият от мъжете.
Опитала се бе да си вземе телефона. Забеляза името на баджа му: ТУРАН.
- Искам адвокат! - изпищя тя.
Бурак Туран поклати глава.
- Никакъв адвокат няма да ти помогне - каза той. -А сега се облечи, дяволите да те вземат!
Секунди след като Томас Кел се изправи до бара, съдържателката погледна към него, намигна му и попита:
- От обичайното ли, Том?
- Благодаря, Кейт - каза той и сложи банкнота от пет лири на бара.
До него се бе изправил охранен германец и прелистваше неделната притурка на „Файненшъл Таймс“, докато с едната ръка разсеяно ровеше в купичката с ядки. Кел прибра рестото си, излезе навън и седна на масичката под безмилостната жега на газовата отоплителна печка. Беше мрачен и дъждовен Великден, наоколо се смрачаваше, а кръчмата - като повечето в „Нотинг Хил“ - беше почти празна. Кел беше съвсем сам на терасата. Повечето от местните жители сякаш се бяха изнесли възможно по-далече от града, вероятно на вилите си в Глостършър или по ски пистите на Швейцарските Алпи. Дори иначе добре поддържаният полицейски участък отсреща през улицата изглеждаше полузаспал. Кел извади пакета „Уинстън“ и порови в джобовете си за запалката - „Дънхил“ от масивно злато, с гравирано посвещение, личен спомен от Амилия, която миналия септември се бе издигнала до поста директор на МИ6.
„Всеки път като си палиш цигара, се сещай за мен“ - бяха думите й, изречени с нисък гръден смях, когато пъхна запалката в шепата му. Беше класическо изпълнение на привидна физическа близост и сърдечно приятелство, но същевременно поддаващо се на алтернативна интерпретация като жест на чисто колегиална благодарност.
В интерес на истината, Кел никога не бе пушил кой знае колко, но в последно време цигарите запълваха донякъде монотонната скука на дните му. През двайсет и една годишната си кариера на шпионин той често бе носил в себе си пакет цигари като реквизит - било за да заговори някого, искайки огънче, било за да предразположи агента насреща, като го почерпи цигара. Но сега цигарите се бяха превърнали в част от отшелническия му живот, при което той хем харчеше повече пари, хем бе започнал да губи физическа форма. Повечето сутрини се събуждаше с пристъп на кашлица, като умиращ, което му подсказваше да посегне към пакета за още един пирон в ковчега. Така или иначе, бе открил, че не може без цигари.
