По-студената война полностью

- Предполагам - отвърна Амилия. Тя също си бе наляла уиски и отпи от чашата си. - Наел е самолет. Знаеш колко обичаше да лети. Бил е на съвещание на Дирекцията в сградата на посолството в Атина, после на връщане се отбил в Хиос. Взел е чесната за Анкара. Сигурно нещо не е било наред със самолета, механична повреда. Останки от машината са били намерени на сто и петдесет километра североизточно от Измир.

- Без труп?

Кел забеляза как Амилия потръпна и го досрамя от собствената му нетактичност. Ставаше дума за любовника й.

- Нещо са открили - каза тя и Кел усети как от представата за находката му прилошава.

- Толкова съжалявам.

Тя пристъпи към него и двамата се прегърнаха, изнесли неловко встрани ръцете си с чашите. Сякаш започваха някакъв странен танц без музика и ритъм. Кел се запита дали Амилия няма отново да заплаче, но когато се отдръпна от него, видя, че тя напълно се владее.

- Погребението е в сряда - каза тя. - В Къмбрия. Дали няма да искаш да дойдеш с мен?

Агентът, известен на офицера от СВР Александър Минасян под кодовото име Кодак, притежаваше почти перфектна вербална и зрителна памет, която един възхитен колега бе сравнил веднъж с компютърна флашка. Докато в Истанбул се запролетяваше, сигналите му до Минасян ставаха все по-чести. Кодак помнеше разговора им в лондонския хотел „Гровнър Хаус“ преди близо три години:

Всеки ден между девет и девет и половина сутринта и между седем и седем и половина вечерта някой от нашите ще бъде в чайната. Някой, който те познава по физиономия, който познава знака. Това е лесно за уреждане. Аз лично ще се заема. Когато се случи да си в Анкара, редът ще бъде същият.

Кодак обикновено излизаше от апартамента си между седем и осем сутринта, без да се оглежда за опашка, вземаше колата си или по-често такси за булевард „Истиклял“, минаваше по тесния пасаж към руското консулство, влизаше в чайната и сядаше. Вечерта си тръгваше от работа в обичайния час, хващаше влака за града, зяпаше по витрините на разни книжарници и магазини на „Истиклял“, след което в уреченото време сядаше на чаша чай.

Когато имаш някакви документи за мен, трябва само в определения час да се явиш в чайната. Не е нужно да знаеш кой те наблюдава. Не е нужно да се оглеждаш за познати лица. Просто носи знака, за който сме се договорили, поръчай си чаша чай или кафе и ние ще те открием. Можеш да седнеш вътре или отвън, пред кафенето. Няма значение. Там винаги ще има наш човек.

Разбира се, Кодак не искаше да се набива на очи, повтаряйки едни и същи действия. Всеки път когато се намираше в района около площад „Таксим“, сутрин или вечер, той гледаше да намине покрай чайната, уж за да упражнява турския си със симпатичната млада сервитьорка, да играе на табла или просто да почете книга. Посещаваше и други заведения в квартала, ресторанти и барове, често облечен с почти същите дрехи.

Ако предпочиташ, можеш да водиш със себе си приятел. Но гледай да е такъв, който да не съзнава важността на случая! Ако, докато си в заведението, видиш някой да става от масата си, не тръгвай след него. В никакъв случай! Това може да бъде опасно. Ти няма как да знаеш кого съм изпратил да те открие. Още по-малко ще знаеш кой може да наблюдава моя човек, както не знаеш и кой наблюдава теб. Ето защо ние не оставяме следи. Никакви драскулки с тебешир по стените. Никакви стикери. Аз винаги съм предпочитал статичната система - нещо, което не се забелязва лесно освен от око, специално обучено да го търси. Преместването на ваза с цветя в стаята. Появяването на велосипед на балкона. Дори цветът на чорапите! Всички тези неща могат да се използват за даване на знак.