Но май изпревари «татко» Роб. Той бе на път да припадне, ала тя го стори първа. От друга страна, самият той винаги се е хвалил, че в гимназията е бил най-добрият актьор в аматьорската трупа.“
Нина забеляза разочарованието на майка си, когато Роб не я покани на вечеря. В колата обаче Мюриъл не спря да напомня как той няколко пъти споменал чудесното време, което някога са прекарали заедно. Това поне отговаряше на истината, призна Нина.
На излизане от асансьора в хотела Мюриъл попита:
— Забеляза ли полилея? Струва поне четиресет хиляди долара.
— Откъде знаеш?
— Видях същия, когато бях на снимки във Венеция. Но икономката беше ужасна. Държеше се сякаш сме натрапници.
— Мамо, помня я още оттогава. Джейн винаги е гледала неодобрително на всички освен на Бетси. — Нина се поколеба, но все пак добави: — Искам да кажа: „Госпожа Пауъл“. Нали така трябваше да нарича Бетси, макар двете да бяха работили заедно години наред.
— И аз щях да й наредя да ме нарича „госпожа Пауъл“, а не Мюриъл, ако се бях омъжила за Роб — отсече майка й.
— Отивам си в стаята. Ще вечерям там — обяви Нина.
Отдалечавайки се от Мюриъл, тя забели театрално очи.
„Получи подарък от съдбата, когато Бетси изчезна от сцената — помисли си тя по адрес на майка си, — но макар да звъня на Роб Пауъл много пъти след смъртта й, той не пожела да те види отново. Сега за мен е очевидно, че си играе с теб. Никога ли няма да си научиш урока?“
Реджина току-що се върна в хотела и Зак й звънна от Лондон. Пристъпи направо към въпроса.
— Мамо, кажи ми честно: взе ли писмото със себе си?
Реджина знаеше, че е безсмислено да го лъже.
— Да. Съжалявам, Зак. Излъгах те, защото не исках да се разстроиш.
— А аз пък ще ти кажа, мамо, че унищожих копието, което беше направила. Исках да го накъсам от момента, когато научих за него. Щях да скъсам и оригинала, но не открих къде си го скрила.
— Зак, всичко е наред. Съзнавам, че си прав, и след тази седмица ще го унищожа. Или ще оставя ти да го изгориш. Обещавам ти.
— Чудесно, мамо. Така ще постъпим.
И двамата казаха: „Обичам те“, и се сбогуваха.
Реджина отиде до тоалетката, където бе оставила чантата си. Отвори я и с треперещи пръсти извади портфейла. От самото начало знаеше, че не бива да носи със себе си писмото в имението на Пауъл.
Отвори тайното отделение, където старателно бе прибрала сгънатия лист. Беше празно.
Който го беше взел, е подозирал, че носи нещо важно, или е тършувал из всички чанти, оставени на верандата.
Писмото съдържаше идеалния мотив тя да е убийцата на Бетси.
Трескаво изсипа съдържанието на чантата върху масата и прегледа всичко с отчаяната надежда да го открие. Писмото обаче не беше там.
Затварянето на врата събуди Род в четири сутринта.
— Али — извика той.
Запали осветлението. Вратата към всекидневната беше отворена и той видя, че Алисън не е там. Надигна се и се присегна за патериците. След толкова години „тренировки“ ръцете му бяха станали яки и жилави и той умееше да се придвижва бързо. Алисън отново ли ходеше насън? Погледна в банята и в будоара. Нямаше я. Пристъпи към входната врата и рязко я отвори. Видя Алисън бавно да крачи по коридора.
Настигна я в момента, когато тя застана в началото на стълбището към фоайето на хотела.
Хвана я за ръка и започна нежно да шепне името й. Тя примигна и се извърна към него.
— Всичко е наред, всичко е наред — повтаряше той с успокоителен тон. — Сега ще се върнем в леглото.
Едва влезли в стаята, Алисън се разплака.
— Род, Род, отново ходех насън, нали?
— Да, но няма страшно. Всичко е наред.
— Род, по време на галавечерта бях бясна. Хората ме разпитваха дали ще следвам медицина. Обяснявах, че преди това се налага да поработя поне година. Щом Бетси ми попаднеше пред очите, си мислех: „Ето тази ме лиши от стипендията, за да стане член на онзи снобски клуб“. — Сведе гласа си до шепот: — През нощта след събирането отново ходех насън. Когато се събудих, осъзнах, че излизам от стаята на Бетси. Изпитах благодарност, задето не ме е чула. Възможно ли е аз да съм я убила?
Следващите й думи се удавиха в ридания.
Лио Фарли изпрати Лори с такси. Настоя шофьорът да изчака, за да види как портиерът отваря вратата, а после заключва след нея.
Повече нищо не мога да направя, помисли си той. Облегна се на седалката и въздъхна уморено. Изкара дълъг ден, през който освен всичко друго и доста се тревожеше за заминалия на лагер Тими.
Толкова дълбоко бе потънал в мислите си, че не забеляза кога таксито спря пред жилищната му сграда на съседната пряка.
Тони, портиерът, чакаше да му отвари вратата. Лио обикновено изскачаше от таксито, но тази вечер, след като плати, се раздвижи бавно и посегна към ръката на Тони, за да успее да се изправи.
