Лори се огледа. Както обикновено масите бяха заети. Водеха се оживени разговори и посетителите видимо си прекарваха добре. Наистина ли всички са така нестресирани, както изглеждат, запита се тя.
Не, естествено, отговори си сама. Надникнеш ли под повърхността, всеки има някакъв проблем.
Без да изказва на глас опасенията си за Тими, Лори обяви:
— Ще взема дроб с бекон. Тими не го обича, а аз го обожавам.
— И аз ще взема същото — реши Лио и остави менюто. Усмихната, Мери — дългогодишна сервитьорка в „Ниърис“, се приближи. — Решихме какво искаме, Мери — каза й той и поръча.
„Спокойствие — помисли си Лори в този момент. — Но не ни е писано да го намерим засега, а може би и никога.“
Най-после всички си тръгнаха. В края на деня Джейн виждаше, че на господин Пауъл му е писнало от „гостите“.
Щом и последната кола се изниза от алеята, той влезе в кабинета си, следван по петите от Джейн, която го попита дали иска коктейл.
— Джейн, четеш ми мислите. Налей ми един скоч. Нека бъде двоен и без лед.
За по-късно беше приготвила любимата му вечеря: сьомга с аспержи, зелена салата и пресен ананас със сироп.
Когато оставаше вкъщи, обичаше да вечеря в осем в малката трапезария. Тази вечер обаче не изяде всичко и пропусна обичайните комплименти колко вкусно е било. Вместо това каза:
— Не съм много гладен. Ще прескоча десерта.
Стана и хлътна отново в кабинета.
Джейн разчисти масата и приведе кухнята в обичайния ред за пет минути.
После се качи, приготви му леглото, сложи климатика на двайсет градуса и постави гарафа с вода и чаша на нощното шкафче.
Най-накрая подреди пижамата, халата и чехлите. Ръцете й нежно погалиха хавлията му, докато я закачаше в банята.
Понякога господин Пауъл се задържаше в кабинета няколко часа, гледаше телевизия или четеше. Падаше си по класическите филми и на следващото утро ги коментираше пред нея.
— Гледах два филма на Хичкок, Джейн. Никой не умее да гради напрежение като него.
Ако денят в офиса е бил тежък, след вечеря той се качваше направо горе, преобличаше се и четеше или гледаше телевизия във всекидневната към спалнята.
Друг път канеше седем-осем души на коктейли и вечеря.
Рядко изневеряваше на рутината си и това правеше нещата лесни за Джейн.
Безпокояха я вечерите, когато излизаше, а от бележника му с ангажименти тя узнаваше, че ще води жена в клуба.
Но това се случваше рядко, а и той не се виждаше с една жена повече от два-три пъти.
Всичко това се въртеше в ума на Джейн, докато довършваше подготовката за нощта.
Последното й задължение за деня, когато господин Пауъл беше вкъщи сам, бе да му се обади, за да провери дали се нуждае от още нещо. После се оттегляше в апартамента си.
Тази вечер той седеше в големия фотьойл в кабинета си, с вдигнати върху отоманката крака; бе опрял лакти на страничните облегалки, а дланите му лежаха в скута. Телевизорът не беше включен, в близост не се виждаше нито списание, нито книга.
— Добре ли сте, господин Пауъл? — попита тя разтревожена.
— Просто мисля, Джейн — отвърна той и извърна леко глава. — Всички спални са подготвени, нали?
Джейн се постара той да не забележи раздразнението й, задето е допуснал, че някоя от стаите в къщата може да не е в идеален вид.
— Естествено, сър — увери го тя.
— Провери ги още един път. Знаеш, че съм поканил всички да преспят тук утре вечер. Ще им осигурим нещо средно между закуска и обяд, преди да ги изпратим по живо, по здраво да си вървят. — Веждите му се стрелнаха нагоре и той се усмихна загадъчно, но се постара тя да не види. — Ще бъде доста интересно, не мислиш ли, Джейн?
Джош Дамяно живееше в друг край на града, само на петнайсет минути от имението на Пауъл, но в съвършено различен свят.
Сейлъм Ридж, в близост до богаташкото градче Рай, се насели в края на 60-те години от хора със средни доходи, които се настаняваха в дву- и триетажните къщи, построени от предприемачи.
Уникалното му разположение обаче — на трийсетина километра от Манхатън — бе привлякло вниманието на по-заможните. Цените започнаха да хвърчат нагоре. Скромните къщи бяха купени и съборени, а на тяхно място израснаха имения, подобни на това на Робърт Пауъл!
Някои от първоначалните обитатели не искаха да се преместят. Сред тях беше и Маргарет Гибни. Тя харесваше къщата си. На шейсет остана вдовица и преобразува горния етаж в самостоятелен апартамент.
Джош Дамяно беше първият и единственият й наемател. Сега, на осемдесет, Маргарет всеки ден благодареше на Бога за тихия приятен мъж, който изнасяше боклука, без да го моли, и дори ринеше снега вместо нея, ако беше вкъщи.
От своя страна Джош, след ранен брак с гимназиалната си любов, продължил четиринайсет неприятни години, остана очарован от начина, по който уреди жилищния си проблем и живота си.
