„Няма да има нищо против, ако си тръгна внезапно — нали съм си платил до края на месеца. Пък и няма да искам началния депозит. Сякаш някой може да нанесе някакви щети на тази окаяна дупка“, помисли си Бруно.
Лори и Алекс тръгнаха, а снимачният екип започна да събира техниката.
Абсолвентките съблякоха балните рокли и почти в един глас отказаха на предложението да ги задържат.
— Лори би искала да ги вземете — обясни Джери. — А и ви уверявам: всичките са доста скъпи.
Нина обобщи от името на всички:
— Само това ни липсваше — нещо да ни напомня за онази вечер.
Колите ги чакаха да ги отведат до хотелите им.
След дългия ден Род и Алисън се озоваха в стаята си. С радост затвориха вратата след себе си и Род я прегърна.
— Али, всичко е наред.
— Не е, Род. Изобщо не е. Знаеш какво съдържа записът. Наясно си как Джош може да го използва.
Извърна се, отвори дрешника и започна да вади дрехите със закачалките и да ги мята върху леглото.
Род се отпусна на дивана; несъзнателно масажираше коленете си, които доста го боляха.
— Първо ще изпием по едно уиски — отсече той твърдо. — После или ще си поръчаме шикозна вечеря тук, или ще излезем. Ти решаваш. Ще си вземем най-скъпите блюда от менюто за сметка на Робърт Пауъл.
— Не съм в състояние да хапна каквото и да било — възрази Алисън.
— Независимо от това ще си поръчаме.
— Род, разсмиваш ме, а никак не ми е до смях.
— Алисън, аз затова съм тук — весело подхвърли Род.
Въобще не се готвеше да признае, че споделя притеснението й относно записите на Джош; не заради парите, а заради малшанса на Али — отново по вина на Бетси Пауъл — имаше риск пак да й отнемат възможността да учи онова, за което мечтаеше от години.
Реджина внимателно опакова няколкото нови тоалета, донесени за предаването.
„Скоро може да се наложи да ги заменя със затворническа униформа — помисли си тя с горчивина. — Сто точки за Робърт Пауъл. Съсипа живота ми, когато бях на петнайсет, и сега му се открива огромен шанс да съсипе и остатъка. Не бих се изненадала, ако той е накарал Джош да ровичка в чантата ми. Но в бележката татко директно обвинява него и Бетси, че съзнателно са го въвели в заблуда. Робърт едва ли копнее това да излезе наяве. Инициативата по-скоро е само на Джош. Ще се наложи да му платя. Каква ирония — сама се докарах до положението евентуално да ме обвинят в убийството на Бетси. Защо не си останах вкъщи и не се занимавах с продажбите на недвижими имоти?“
Бързо прибра дрехите и вещите си в сака и големия куфар. „А сега какво — запита се тя. — Не ми се звъни на обслужване по стаите. Долу ме чака кола благодарение на господин Пауъл. Да се възползвам ли?“
Да, реши тя. Защо не? Ще накара шофьора да минат край старата им къща, а после да я отведе в ресторанта, където редовно вечеряше с родителите си.
Ще бъде като едно време, помисли си тя.
„Още една вечер в къщата, която ненавиждам?! Защо си причинявам това?“
Клеър си задаваше този въпрос, откакто самолетът се приземи. „Глупаво ли беше през онази първа сутрин да се издокарам така, че да приличам на майка си?“ За да сащиса „татко Роб“ ли го направи? Вероятно. Той прояви нахалството да отвори вратата на спалнята й веднага след интервюто й сутринта, за да й зададе точно този въпрос. „Защо не предявих обвинения спрямо него през всичките тези години? Защо не го направя сега?“
Знаеше отговорите на тези въпроси. „Защото случилото се ми даваше пълно основание да убия майка си и защото с антуража си от адвокати «татко Роб» щеше да ме изкара побъркана лъжкиня, а майка ми с удоволствие щеше да го подкрепи. Именно затова станах социален работник — помисли си тя. — Исках да помогна на други момичета в моето положение. Но малцина от тях ми доверяваха, че
Имаше само един начин да си отмъсти: довечера и утре отново ще се гримира и ще си направи съответната прическа, за да подчертае забележителната си прилика със скъпата Бетси. Сякаш това ще промени съществено случилото се, помисли си огорчена Клеър. Вдигна телефона, за да си поръча от обслужване по стаите.
„Питам се дали Нина отново ще припадне, когато ме види…
А и защо именно тя припадна?“
Нина опакова багажа си. После й сервираха вечерята в стаята. Докато без особено желание взимаше хапка от поръчаното кордон бльо, телефонът й звънна. За нейно смайване се обаждаше Грант.
— Нямам търпение да разбера как мина интервюто — обясни той. — Алекс Бъкли е всеизвестен с умението си да разтърсва свидетелите.
— При мен изпълнението му беше достойно за „Оскар“ — увери го Нина. — Чакай само да го видиш.
— Звучиш доста унила.
— Защото съм — призна тя.
— Гледай да се отърсиш, макар че те разбирам. Бях свидетел по дело за измама преди двайсет години. Никак не беше приятно.
„Приятно“? Каква дума, мислеше си Нина, докато Грант каканижеше, че няма търпение да я види, и й пожелаваше лек полет.
