Не му се наложи да чака дълго. Асистентката на Лори — Грейс — дойде и покани момичетата да излязат. Той ги последва. Те наподобяваха по-скоро статуи и образуваха фона, на който щяха да го заснемат. Чудеше се за какво ли мислят; чудеше се дали всичките не се чувстват като него през онази нощ. „Бях ужасен, че Бетси разполага със силата да разруши брака ми точно когато децата, за които мечтаехме с Изабел, бяха на път да се появят. Алисън трябва да е била огорчена. Загуби стипендията заради дарението на Роб. Понякога пазарувах в супермаркета, където работеше баща й, и той винаги се хвалеше колко усилено учи тя…“
Нямаше човек в града да не е чувал версията на Мюриъл: Бетси й откраднала Роб и за всичко била виновна Нина.
Носеха се слухове за отчаяното желание на Клеър да бъде на общежитие във „Васар“, но и Бетси, и Роб категорично възразили. „Грешни пари, особено след като разполага с такъв красив дом“, обясняваше Бетси.
Бащата на Реджина се бе самоубил, след като инвестирал в начинание на Робърт…
Всяко от момичетата, независимо от овладяния си външен вид, положително е изпитвало огорчение през онази вечер. А от следващия ден, в продължение на двайсет години, ги е съпътствало постоянно подозрение.
Джордж Къртис изпита дълбок срам. „
Продължавам да мисля, че знам кой е бил. Знам кой е бил! Когато откриха тялото на Бетси, исках да го изоблича, но как щях да обясня присъствието си тук по онова време? Нямаше да мога. Но ако бях разкрил какво съм видял, всички останали нямаше да живеят в такъв ад цели двайсет години.“
Чувството за вина го задушаваше.
Алекс Бъкли се приближи.
— Готов ли сте да се потопите в спомените, господин Къртис? — попита той весело.
— Според теб как мина? — попита загрижено Лори, настанявайки се в колата на Алекс.
Той запали двигателя и вдигна гюрука.
— По-добре ще е да пусна климатика — обясни, а после добави: — А в отговор на въпроса ти ще кажа: според мен мина страхотно.
— И аз така смятам. Но вече е седем без двайсет. Страх ме е, че ако попаднем в задръстване, няма да сме в болницата, когато Тими звънне, и татко ще пропусне разговора с него.
— Преди минути проверих на айфона си състоянието на трафика. Всичко е наред. Обещавам да си в болницата до седем и половина.
— Остана ни още едно интервю — въздъхна Лори, докато Алекс напускаше имението на Пауъл. — А сега обичайният въпрос: какво ще кажеш за Джордж Къртис?
— Стабилен е — отвърна Алекс веднага. — Той е от онези, на които хората разчитат. И защо не? Появява се на кориците на „Форбс“ от години.
— А и не пречи, че е доста привлекателен — добави Лори. — Помисли: Къртис е милиардер, чаровен и красив. Сравни го с Робърт Пауъл.
— Несравними са, Лори. Пауъл може да има петстотин милиона, но Къртис разполага с милиарди.
— А какво ще кажеш за кадрите от галавечерта, на които Джордж Къртис и Бетси изглеждат доста сериозни и напрегнати, все едно се карат?
— Ще ги използваш ли за фон, Лори?
— Не. Струва ми се нечестно. Но знам друго: хора като Джордж Къртис за нищо на света не биха участвали в такъв тип предаване, освен ако не крият нещо. Не е ли така?
— Лори, не преставаш да ме смайваш. И аз си помислих същото — увери я Алекс.
Тя извади телефона си.
— Ще предупредя татко, че пристигаме.
Лио вдигна след първото иззвъняване.
— Още съм жив — обяви той. — Сега гледам „Всички от семейството“ — друга стара класика. Къде сте?
— На път към теб. Движението не е натоварено.
— Не спомена ли, че Алекс Бъкли ще те докара тук, а после ще те върне в имението на Пауъл?
— Точно така.
— Не го оставяй да те чака в колата. Доведи го. Искам да се запознаем.
Лори погледна Алекс.
— Проявяваш ли интерес да се запознаеш с баща ми?
— Да, естествено.
— Алекс се съгласи на драго сърце, татко. Доскоро.
Бруно слушаше разговора и обличаше полицейската униформа. „Това се казва удар — зарадва се той. — След всичките тези години ще си отмъстя. Ще има плач и скърцане със зъби. О, Лио, толкова тъжен ще бъдеш. Дъщеря ти, внукът ти… През цялото време не престана да ровиш в болничните архиви, за да проверяваш дали лекарят не е допуснал грешка при пациент. Ти допусна грешка, Лио. Като непреклонно младо ченге, прекалено непреклонно. Можеше да ме пуснеш, когато ме арестува, но не го направи. Съсипа живота ми. Натика ме за трийсет години в затвора. После лежах още пет.“
Бруно застана пред огледалото върху вратата на дрешника в мизерния си апартамент. Наемаше го месечно, защото — така обясни на хазяина — изчакваше работата му в „Идеални терени“ да стане постоянна. Хазяинът, доволен, че не се налага да прави ремонт за момента, не възразяваше срещу това.
