— А нейният плувен костюм? Дикси каза, че ще го запазите за нас.
Ройс облещи очи.
— Да, правилно.
— Благодаря. Изпратете го в щатската лаборатория, моля ви.
— А какво трябва да им кажа?
— Аз ще им позвъня. Не се безпокойте за това.
Двамата си стиснаха ръцете. Ръцете на Ройс бяха все още лепкави, кожата — мека, може би от дългия престой в латексовите ръкавици. Странната текстура, както и температурата им, предизвикаха у Болд някакво странно усещане, което проникна до неговите вътрешности.
След като остави пропуска си на бюрото на администратора, Болд се отправи директно към Джон. Няколко минути по-късно разбра причината за поредното смущение в стомаха. Не беше ръкостискането на Ройс. Това беше язвата.
Болд не харесваше чакането. Никак не бе му се подобрило настроението. Той очакваше резултатите от пробата плът от лабораторията, която можеше да докаже наличието на стероиди. Очакваше и потвърждение от Диксън за нещо, което той вече знаеше — че в трупа на Джейн Доу не съществуваше артритът на Бетси Норвак. Сега искаше повече: искаше номера на апартамента на Джудит Фюлър; искаше усилията на Ла Моя да родят нещо; данните от Следствения отдел за колата на Норвак; спектрографията на обгорените дрехи от лабораторията; в края на краищата искаше да докаже и на другите това, което той самият вече знаеше. Например, че Кейт Дехавелин и възможно и някои от другите жертви на Кръстатия убиец — може би и Бетси Норвак — са дело на втори убиец. Някой съвсем близо до следствието, който изпитва удовлетворение от емоционален характер от кръстатите убийства. Някакъв дубльор.
За да тушира донякъде своето нетърпение, той насочи вниманието си към писмените материали. Добре подредени, върху бюрото му имаше поне две дузини папки, пълни с доклади и компютърни разпечатки. Болд прочете най-последните от тях, които включваха списъците на магазините от Ла Моя, както и множество отделни позиции в тях за това, което жертвите са купували в последните си дни. Той прегледа бегло и листинга на магазините, които са продавали червени изкуствени рози. Задачата изглеждаше огромна, а времето явно работеше против следствието.
Той отхвърли всичките тези папки настрани и отвори папката на Кейт Дехавелин. Не искаше да гледа фотосите. Прилошаваше му от тях. Затова се зае да проучва отново докладите на Следствения отдел за гипсовите отливки, които му напомняха, че стъпковите отпечатъци при Черил Крой и тези, намерени във връзка с убийството на Кейт Дехавелин, принадлежат на две различни лица. Пак се върна към мисълта, че е принуден да чака. Стомахът го присви и трябваше да притвори очи, докато му премине спазъмът.
При затворени очи той си представи спалнята на Черил Крой, опръскана с кръв. Видение като в дрямка — с монотонни цветове и неясни очертания. Опита се да си възстанови ясно инцидента, както бе правил това десетки пъти. Наложи се обаче да потърси лентата със записа на хипнотичния сън на Джъстин Левит. Постави я в апарата и си сложи слушалките. Докато момчето говореше, Болд си представи разделените завеси, както и самият Джъстин зад телескопа: Крой дочува почукване на нейната врата. Угасва телевизора, навлича бързо нощницата. „Нищо хубаво тази нощ“, казва Джъстин. Болд върна назад лентата и прослуша същите думи. Върна я още един път. Това бе го впечатлило много силно миналия път, оставаше в мисълта му и сега, като си помисли за последвалите действия на Кръстатия убиец: подава на Крой букет изкуствени червени рози и напира навътре в къщата; тласка я нагоре по стъпалата и я вкарва в спалнята. Поваля я върху леглото и дръпва плътно завесите. „… синя светлина зад завесите…“ Болд спря апарата и пренави лентата. „… синя светлина зад завесите…“ „… синя светлина зад завесите.“
„Нищо хубаво тази нощ…“ Болд запрелиства папката на Крой и намери ксерокопието от доклада за разследването; след няколко страници стигна до описанието на сцената на убийството. Пръстът му се плъзгаше надолу и спря. Дръпна най-горната папка със следващото убийство, намери рапорта и съответната страница с картината на смъртта.
„Нищо хубаво тази нощ.“
Приличаха си като домашно стерео.
Твърде леки пропуски.
Семейство Левит привършваше вечерята, всички седяха пред „Колелото на Фортуна“. Болд не си представяше колко късно беше. Те бяха достатъчно любезни с него, но когато поиска да говори с Джъстин, майката го изпрати горе в неговата стая и помоли за малък разговор с Болд.
Когато момчето бе достатъчно далече, за да може да чува разговора, тя запита Болд: „Четохте ли вечерния вестник?“.
Болд каза: „Не“. Господин Левит оставаше пасивен. Той явно беше пътникът в тоя брак; тя беше шофьорът.
