— Убивате я. Поставяте я в един двайсет и пет галонов варел, допълвате го с циментов разтвор, и по такъв начин я опаковате в нейния стоманен ковчег. Чакате през по-голямата част от нощта. Преди зазоряване разтворът вече се е втвърдил и вие можете да я придвижите. Качвате варела в нейния минифургон, като го търкаляте. Вземате и лодката с платната и греблата. Но изведнъж: „Стоп“! Спомняте си, че жената, която сте изпуснали, е носила бански и непромокаем водолазен костюм. Трябва да балансирате уравнението — Норвак не може изведнъж да има още един водолазен костюм и плувен комплект.
— Затова трябва да се изгори.
— Превръщате ги в купчина пепел. Имайте предвид, че ние никога нямаше да разберем всичко това, ако не бяхме идентифицирали стъпковите отпечатъци. Това е било една грешка на извършителя. Само един различен чифт обувки, и ние никога не бихме могли да направим връзката.
— И я закарва директно към Каркийк — каза Шосвиц. — И изтърсва тялото във водата.
— Може би. Някаква канара по брега най-добре би послужила за неговите цели. А може да е някой от островите. Никога няма да я намерим, това е повече от сигурно и може би единственото, което има значение. По-нататък се осигурява, като оставя фургона на място, където да може да бъде намерен. Избърсва го и изхвърля спортните принадлежности във водата, с надеждата да бъдат намерени. Както и за жертвата, така и за принадлежностите, шансовете да бъдат завлечени в открито море са нулеви. Но той не знае къде тялото ще бъде изхвърлено на брега. Не знае, че ние по обратен път от Алки Пойнт можем да трасираме изминатия от тялото път и да стигнем до началната точка — Вешън. Фил, тялото не е било някъде около Каркийк. Той не е знаел нищо за подводните течения.
Шосвиц седеше мълчаливо. Лампите бръмчаха над главите им. Долу на улицата някаква патрулна кола тръгна с включена сирена, която заглъхваше в далечината.
— Имаме още и зъбите — напомни Шосвиц. — Аз не възприемам тези рекордни увъртания.
— Две неща са ми нужни от вас — каза Болд.
— Изненада!
— Ейбрамс сне отпечатък от палец на мъж върху една картонена чинийка зад къщата на Норвак. Ако имаме работа с ченге, Фил, това означава, че неговите пръстови отпечатъци са в нашите файлове. Аз искам да потърся сходство първо в тях.
— О, боже, Лу! Знаете ли какво ще повлече след себе си това? Това не е Куантико. Всичко трябва да се извърши ръчно, така да се каже с ръка и око, файл по файл. И да се открие един-единствен отпечатък! Трябва някой експерт ветеран, такъв като Джими.
— Окей, нека бъде Джими.
— Но как? „Кражби“ и „Нарко“ вземат по два месеца отпуск! Колко време мислите, че ще е необходимо? Четири седмици, шест седмици или дванайсет?
— Някой друг тогава, не Джими.
— Вземете ги дори за по-дълго.
— „Няма непоклатим камък“. Него ли ще ми дадете?
— Окей! Солд, човекът със сивото палто. Един от помощниците на Джими. Но само един, не повече. И без въпроси защо. Докладва директно на мен. Не ми трябва и нисък морал на всичко отгоре. — Той се замисли. — Второто какво е?
— Влизането в апартамента на Джудит Фюлър, лейтенант. Боби Гейнис го наблюдава, но досега не са предприети никакви действия. Може би вътре ще намерим отговорите на някои въпрос. Разрешението е всичко, което ми е необходимо. Ако не получа достъп, няма да можем да използваме нищо пред съда. Зъбни снимки и архивни данни могат и да се объркат — Дикси каза, че се случва. И освен това, аз вече потвърдих с рентгенови снимки на нейния лакът, че Джейн Доу не е Бетси Норвак. Очаквам Дикси да ми се обади всеки момент. Той се ангажира лично, но аз гарантирам, че няма артрит в този лакът. Това би трябвало да бъде достатъчно, за да ми се даде разрешение.
— Окей, окей! Ще имате разрешение сутринта. Но не ме оставяйте в неведение по този въпрос. Искам да зная резултата. Правилно? С това, което замисляте тук, може да се окаже замесен някой от моите служители. Аз трябва да зная какво става, Лу.
— Ще знаете.
Шосвиц стана и погледна към празните служебни кантори.
— Тръпки ме полазват, като си помисля — каза. — Знаете какво искам да кажа, нали?
— Да, зная.
В единайсет и десет доктор Роналд Диксън почука на вратата на Болд. Той бе очаквал разговор по телефона. Изключи радиото и отговори на почукването.
Диксън влезе и веднага каза:
— Звънях около десет пъти. Всеки път ми отговаряше някаква нощна аптека.
— Телефонната компания работи по това.
— Прекрасен апартамент — каза той, без да иска да каже точно това. Диксън бе вечерял няколко пъти в къщата на семейство Болд и затова този апартамент му изглеждаше несъразмерен.
— Благодаря.
— Нещата с Лиз по-добре ли са?
Болд вдигна рамене.
— Липсва ми. Имам бира в бокса. Да ви донеса една?
— Бира? Вие?
— Само за гости — поясни Болд.
— О, разбирам! Ще се наслаждаваме на ергенския живот, нали?
— Не е съвсем така.
— Бих изпил една бира.
Болд му донесе една „Милър“ в алуминиева кутия.
Диксън седна на канапето и го потупна, за да види как е на пипане.
— А верандата смърди на котешка пикня — каза той.
— Какво да правя, приятелю?
