Подземията на Чикаго полностью

Според официалното разписание влаковете от Синята линия на чикагското метро минават на всеки седем до дванайсет минути до пет часа сутринта, а през останалата част на денонощието — на всеки три до седем минути. Но практиката показва, че преди шест често се налага далеч по-дълго, студено и дори опасно чакане на безлюдния перон. Уейн Елисън знаеше това по-добре от всеки друг, тъй като работеше като машинист на споменатата линия. И в момента закъсняваше, както обикновено. По-лошото беше, че това беше последният му курс и единственото му желание беше час по-скоро да се измъкне от гробницата, която по стечение на обстоятелствата се явяваше негово работно място. Лъскавата композиция фучеше по релсите, преодолявайки с лекота разстоянието между „Ласал“ и „Клинтън“. Елисън погледна индикатора, отчитащ десет процента над максималната скорост, после я увеличи още. Петнайсет процента. Колелата засвистяха по релсите. Композицията навлезе в дълъг и плавен завой и той се хвана за арматурното табло. В момента, в който скоростта сякаш излизаше от контрол, влакът изскочи с рязко разклащане от завоя и Уейн Елисън рязко намали скоростта. Наваксал закъснението, той закова на „Клинтън“. Оставаше само още една спирка до края на поредния му работен ден под земята.

Ехото от преминаващия влак разтърси стените на отклонението в тунела, намиращо се двеста метра по-нататък. Увитият в старо яке на „Булс“ скитник изсумтя, обърна се в леглото от кашони и се разкашля от прахта, нахлула в тунела. Крушката на стената завибрира в порцелановата си фасунга. Старата резба не издържа и крушката падна на стоманените релси. Вдигна се облаче бял прах, което за миг увисна във въздуха и изчезна в лекото течение — нагоре към невидимите вентилатори.

Клепачите ми потрепнаха и аз отворих очи. Часът беше 4:51 сутринта. Бях сънувал нещо, но нямах представа какво. Ярки цветове, странни форми, още по-странни места. Това беше без значение. Станах от леглото и се повлякох по коридора. Рейчъл Суенсън седеше на креслото срещу прозореца със заспалото кученце в скута.

— Здрасти — казах аз.

Тя се обърна. Лицето й изглеждаше пепеляво на проникващата от улицата бледа светлина, а блестящите й очи отразяваха моята мъка, примесена с чувство за вина.

— Здрасти.

— Кучето може да спи навсякъде — добавих аз и придърпах близкия стол. Маги отвори едното си око, после и другото. Протегна се с широка прозявка и отново заспа.

— Трябваше да си остана у дома — каза Рейчъл.

— Предпочитам да си тук — отвърнах.

Бинтованите й пръсти погалиха главата на кучето, очите й отново се извърнаха към прозореца. Рейчъл беше член на съдийската колегия в северния район на Илиной. Една от най-свестните жени, които познавах и която доста пострада от факта, че е моя приятелка. Или по-скоро беше.

— Ще си направя чай — рекох. — Ти искаш ли?

Тя поклати глава. Останах на мястото си. Известно време седяхме в мрака и мълчахме.

— Не можеш да спиш, нали? — подхвърли тя.

— Сънувах нещо.

Тя кимна и отново замълча.

— За какво ти е този нож, Рейч?

Тя сведе очи към ножа, който стискаше с лявата си ръка.

— Взех го от кухнята.

— Но защо?

Тя премести поглед към парчето сирене на ниската масичка.

— Искаш ли да опиташ?

Поклатих глава.

— Май си помисли, че искам да нараня някого, а? — подхвърли тя, вдигайки острието между нас.

— Просто се учудих, че държиш нож, Рейч.

— Добре съм.

От нападението беше изминал близо месец. Отоците по лицето й бяха почти изчезнали. За тях свидетелстваха само жълтеникави белези.

— Какво сънува? — попита тя.

— Обикновено не си спомням.

— Обикновено?

— Понякога имам предчувствия. Всъщност само два пъти. Събуждам се с убеждението, че нещо се е случило.

— Това не е предчувствие, след като вече се е случило.

— Права си.

— Ще си правиш ли чай?

— След малко.

— Разкажи ми за тях — подкани ме тя, отряза си парченце сирене и отхапа крайчеца му.

— За сънищата ли?

— Не, за предчувствията.

— Първото беше, когато умря брат ми.

— Филип?

— Тогава бях на четиринайсет. Събудих се посред нощ и отидох в дневната.

— И?

— Седнах пред телефона и зачаках. Десет минути по-късно той иззвъня. Директорът на затвора ми съобщи, че се е самоубил. Обесил се с чаршаф в килията си. Но аз вече го знаех.

— Съжалявам.

— Второто се случи преди две години — през нощта, в която умря баща ми. Помня как отворих очи. Усещах смъртта на стареца като сух прах, полепнал по гърлото ми. Извадих бутилка уиски и си налях една чаша. После отново седнах до телефона и зачаках да звънне.

— А сега? — попита Рейчъл.

— Там е работата, че този път не съм сигурен.

— Но има нещо, така ли?