Бях толкова напрегната, че щях да експлодирам при най-лекото докосване, а десният ми крак пулсираше, болката се разпространяваше надолу към прасеца. Дори най-слабото докосване на педала ми костваше много. Когато натисках спирачката, си беше истинско изпитание. Марино изви глава и си подуши ризата, за да е сигурен, че не мирише той.
— Не е от мен. Ще е прощаваш, докторе, обаче вониш на разложен труп. По-добре стой по-далеч от кучето на Луси.
Карах бавно по завоите с лоша видимост. На дебелите стари дървета имаше изпъкнали огледала. Ослушвах се и се оглеждах непрекъснато.
Слънцето проникваше през тежките корони и рисуваше светлини и сенки, които сменяха формите си като облаци. Подухваше вятър, който разлюляваше листата, разклащаше ги като помпони, стълбовете с увиснали черни далекопроводи ме накараха да закопнея за музика. Фасадите на старите къщи, покрай които минавахме, бяха уморени. Иглолистните и широколистните дървета на Нова Англия растяха хаотично, земята под тях бе дебел килим от преплетени лози, изсъхнали плевели и гниещи листа.
Боята по сградите се лющеше. Самите сгради бяха килнати и заплашваха да се срутят. Никога не съм разбирала защо на почти никой не му пука колко запуснато и мизерно изглежда всичко тук. Малцина жители на Конкорд си правеха труда да си оправят дворовете и да си косят тревата и никъде нямаше порти и огради, освен в имението на Луси. Кучета и котки бродеха на воля и трябваше да внимавам да не ги сгазя. По принцип това бе веднъж или дваж в месеца за вечеря, късна закуска, разходка, или ако Бентън не бе в града. Можех да остана за през нощта в стаята за гости, която Луси бе проектирала и обзавела за мен.
На пътя пред мен се бе проснала зелена змия, ярка като изумруд. Беше си вдигнала главата, защото бе усетила вибрациите на приближаващата кола. Намалих и змията запълзя по асфалта и се изгуби в буйната лятна зеленина. Ускорих. След това намалих пак заради една дебела катеричка, застанала на задните си крака. Мустачките й потрепваха, сякаш ми се караше, преди да изчезне.
После спрях, за да пусна едно комби с дървени врати. То също спря и за миг се оказахме в патова ситуация. Но аз нямах намерение да дам на заден. Не можех. Комбито мина внимателно покрай мен. Усетих недоволния поглед на шофьора.
— Мисля, че току-що развали настроението на всички тук — каза Марино. — Чудят се кой е убит.
— Да се надяваме, че отговорът е никой. — Погледнах си телефона за ново съобщение от номера за спешни случаи на Луси, но съобщение нямаше, така че продължих по пътя, който водеше към нея и който познавах толкова добре, но в момента мразех.
Тревата и плевелите покрай пътя бяха почти човешки бой, тежките клони на дърветата висяха ниско и пречеха на видимостта още повече. Непрекъснато се натъквах на някое нещастно същество, което си търсеше белята. Винаги спирах. Взимах костенурки и ги премествах на безопасно място в гората. Постоянно се оглеждах за зайци, лисици, сърни и избягали декоративни кокошки.
Внимавах за малките миещи мечки, които излизаха от гората и се припичаха на огряното от слънце шосе, сладки и невинни като анимационни герои. Преди няколко дни след силен дъжд бях помогнала на придвижването на цяла армия зелени жаби. Те сякаш мърмореха, докато ги подканях да се преместят. Нямаше ни най-малък жест на благодарност, че съм им спасила живота. Но пък и труповете ми не ми благодарят.
Карах по напукания и изронен асфалт, като избягвах дупките, които бяха достатъчно дълбоки, че да ти спукат гумата и да ти повредят джантата, и си представях ниските суперколи, които караше Луси. Чудех се както винаги как се справя с фераритата и астън-мартините в подобни условия. Но тя бе ловка като куотърбек, заобикаляше всичко, което можеше да й навреди или да й попречи. Караше като слаломист, с остри завои — моята хитра, невидима племенница.
Само че този път нещо й се бе случило. Разбрах го веднага щом след остър завой се озовахме пред входа на имението й — цели петдесет акра. Високите железни черни порти бяха отворени, а входната алея бе блокирана от немаркиран бял джип.
— Мамка му — каза Марино.
Спрях. От джипа слезе агент на ФБР с бежови панталони и тъмна спортна риза и тръгна към нас. Не го познавах. Бръкнах в дамската си чанта и пръстите ми се натъкнаха на моя 9-милиметров „Рорбау“. Намерих тънкия черен кожен портфейл, в който бяха значката и документите ми. Свалих прозореца и чух силното бръмчене на хеликоптер, голям хеликоптер, вероятно онзи същият с двата двигателя, който бях чула преди, само че сега шумът идваше от по-ниско и беше по-бавен. И много по-близо.
Агентът беше на около трийсет, мускулест, с непроницаемо лице, по ръцете му се преплитаха изпъкнали вени. Вероятно бе латинос и не бе местен. Хората от Нова Англия по принцип са сдържани и наблюдателни. След като установят, че не си им враг, се опитват да са любезни и да ти помогнат. Този мъж нямаше никакво намерение да бъде любезен и знаеше дяволски добре коя съм, макар аз да не го познавах.
