Години по-късно ходех на срещи нощем на ферибота и зяпахме Статуята на свободата, цялата осветена, невероятния хоризонт на Южен Манхатън с двата небостъргача на Световния търговски център, които се издигаха етаж след етаж, година след година, и Бруклинския мост със сияещата му огърлица от светлини. Много романтични и евтини срещи.
Оттогава градът се бе променил, главно за добро според мен. Не мога да кажа същото за останалата част от света.
Известно време зяпах Статуята на свободата и се опитвах да разпаля отдавна забравения си детски патриотизъм.
Е, може би не съвсем забравен, обаче в момента определено не съвсем буден, както осъзнах по време на обяда с Кейт.
Насочих вниманието си към приближаващия се бряг на Стейтън Айлънд и се замислих за краткия си разговор с Мари Губитози. Тя можеше да ме отреже с думите: „Не знам нищо и нищо няма да ти кажа“.
Но не ме отряза, значи знаеше нещо и може би щеше да го сподели с мен. А може би просто искаше компания и пакет памперси. А може би в момента се обаждаше на ОСО, които щяха да запишат разговора ни и да ме отведат. Във всеки случай съвсем скоро щях да разбера.
Слязох от ферибота на кея „Сейнт Джордж“, отидох на таксиметровата стоянка и дадох на шофьора адреса в Ню Спрингвил.
Не познавам тоя квартал много добре, обаче когато бях новобранец, обикновено заточаваха провинилите се ченгета на Стейтън Айлънд. Често сънувах кошмари как обикалям из гори и гъмжащи от комари тресавища, въртя полицейската си палка и си свирукам в мрака.
Но подобно на повечето места, чието споменаване смразява кръвта ти, като Сибир, Долината на смъртта или Ню Джързи, Стейтън Айлънд не отговаряше на страховитата си репутация.
Всъщност този квартал на Ню Йорк си го бива, смес от град, предградие и провинция, обитаван главно от средна класа хора с републиканско мнозинство, което правеше безплатното пътуване с ферибот още по-необяснимо.
Там също има много градски ченгета, които някога може да са били пратени за наказание, но после им беше харесало и бяха останали — нещо като заселването на Австралия.
Във всеки случай там живееше и Мари Губитози-Лентини, бивш детектив от Контратерористичната спецчаст, в момента съпруга и майка, която мислеше за моето посещение и която, надявах се, беше намерила детективския си бележник за въпросния период. Не познавам детектив, който да изхвърля старите си бележници, включително аз, обаче понякога ги губиш или просто не можеш да ги откриеш. Надявах се и че Мари си спомня на кого дължи вярност.
Шофьорът се казваше Слободан Милкович — сигурно военнопрестъпник — и четеше картата, вместо да си гледа пътя.
— По пътя има аптека — казах. — Capisce? Трябва да се отбия в нея. Той кимна и даде газ, като че ли му бях възложил неотложна задача.
Продължихме по Виктъри Булевард и господин Милкович рязко отби, за да спре пред аптеката.
Няма да описвам пълното унижение на Джон Кори, който купува памперси, обаче това не беше сред най-приятните ми преживявания.
След десет минути отново бях в таксито и след още десет стоях пред дома на Лентини.
Кварталът беше сравнително нов, с редици къщи близнаци от червени тухли, обрамчени с бяла пластмаса. Улицата продължаваше докъдето ти стигат очите, нещо като огледало на вечността. Зад телените огради лаеха кучета, на тротоара играеха дечурлига. Ако оставех манхатънския си снобизъм настрана, кварталът изглеждаше много уютен и приятен и ако живеех там, щях да се гръмна.
Не бях сигурен колко време ще остана и дали на Стейтън Айлънд има други таксита, затова казах на шофьора да остави брояча включен, слязох, отворих портичката, минах по късата бетонна алея и позвъних на вратата.
Вътре не залаяха кучета и не запищяха деца, което ме зарадва. След няколко секунди Мари Губитози отвори. Носеше черен панталон и червена блуза без ръкави. Поздравихме се.
— Благодаря, че не си забравил за памперсите — каза тя. — Влизай.
Последвах я през дневна с климатик — приличаше на място, където Кармела Сопрано4 щеше да се чувства добре — до кухнята. Мари наистина имаше готин задник. Фанели имаше добра памет за важните подробности.
Докато в дневната цареше идеален ред, в кухнята всичко беше надолу с главата. В ъгъла имаше детска кошарка, в която се бе изтегнало дете на неопределена възраст и смучеше биберон, докато си играеше с пръстите на краката си. Аз го правя и досега — може би тъкмо оттам идва.
Масата, плотовете и подът бяха осеяни с всевъзможни неща, които умът ми не можеше да класифицира. Приличаше на местопрестъпление на обир и двойно убийство, чиито жертви са се съпротивлявали с всички сили.
— Сядай — каза Мари. — Направих кафе.
— Благодаря. — Седнах на малка кухненска маса и оставих найлоновия пакет с памперсите отгоре. До мен имаше детско столче за хранене, чиято масичка изглеждаше лепкава.
— Съжалявам — извини се домакинята. — Адски е разхвърляно.
— Приятна къща имаш.
Тя напълни две чаши кафе.
— Опитвам се да разтребвам преди негово величество да се прибере. Сметана? Захар?
— Не, благодаря.
Мари донесе чашите на масата и чак сега забелязах, че е боса и бременна.
