— Камериерката каза, че в стаята определено имало следи от двама души. Мъж и жена. Първо, червило по една от чашите. От ФБР взеха всички отпечатъци от стаята и събраха косми и други проби. Обаче камериерката беше почистила след заминаването на двойката и единствените отпечатъци, останали от оня човек, са били по задника на мадамата му, а нея също я нямаше. — Мари се замисли за миг. — Та Грифит ни казва, че трябвало да разпитаме персонала и всички гости, които са били там в деня на катастрофата, и да видим дали са забелязали тоя човек и мадамата му. Имахме описанието му, направено от служителя на рецепцията — бял, метър и осемдесет, кестенява коса, кафяви очи, светла кожа, без брада, без очила, без видими белези и татуировки, без явни недъзи. Служителят го описал като добре облечен с жълто-кафяви панталони и син блейзър… пропускам ли нещо?
— Издутината на панталона му.
Тя се засмя.
— Да. Имал е джобна ракета. Така или иначе, когато отидохме там, един художник от Бюрото правеше портрет по описанието и после го използвахме при разпитите. Наистина хубавец.
— Пазиш ли портрета?
Играчката се беше развила и малкият започваше да хленчи, все едно така щеше да я накара да тръгне пак.
Мари се изправи, нави играчката и изгука, или на мен, или на бебето:
— Момченцето обича веселите личица.
Пак се разнесе „Светът е малък“. След двайсет години това мъниче май щеше да стане сериен убиец и да си тананика същата песничка, докато души жертвите си.
Мари си погледна часовника.
— Трябва да погледна Мелиса. Веднага се връщам.
Излезе от кухнята и чух, че се качва по стълбището.
Замислих се за нейния разказ и за оная двойка. Бяха пристигнали заедно или поотделно и се бяха настанили в хотел „Бейвю“ случайно или нарочно. Това не беше мотел със стаи на по час, където не задават много въпроси на гостите — стаята струваше два стотака на нощ — и останах с впечатлението за богат човек с мадама, която държи на чистите чаршафи. Виното на плажа също беше скъпо. Такива граждани обикновено лесно се откриват, обаче когато се бе нанесъл, човекът беше скрил следите си. Всичко е инстинкт.
После, ако се допуснеше, че са станали очевидци на катастрофата и че единият или и двамата са били семейни, се бяха паникьосали, бяха оставили разни неща на плажа и бяха духнали в хотела. Сигурно си бяха мислили, че някой може да ги е видял, че полицията може да души наоколо, или че съпрузите им може да им се обадят по мобифона за катастрофата — и бяха напуснали хотела, без да съобщят, което вдигаше червено флагче.
Представих си двама души, които имат много за губене, ако ги разкрият. Искам да кажа, почти всички семейни попадат в тая категория, от президента на Съединените щати до съпруга на Мари.
Опитах се да определя какво бих направил аз в тая ситуация. Щях ли да отида при властите като почтен гражданин? Или щях да укрия свидетелствата за евентуално престъпление, за да спася и задника си, и брака си? И ако властите ме разкриеха, щях ли още повече да утежня положението си, като излъжа?
Всъщност веднъж бях имал такъв случай. Жената искаше да съобщи за убийство, на което беше станала свидетелка, а мъжът не искаше да обясни какво са правили заедно.
Зачудих се дали двойката от хотел „Бейвю“ е имала подобен спор. И в такъв случай как беше завършил. Мирно? Или не?
Мари се върна в кухнята, преди да стигна до някакво решение.
Седна срещу мен и ме попита:
— Искаш ли да имаш деца?
— А?
— Деца. С жена ти планирате ли да имате семейство?
— Аз си имам семейство. Всички са откачалки.
Тя се засмя.
— Докъде бяхме стигнали?
— До портрета на дон Жуан — напомних й. — Пазиш ли го?
— Не. Грифит ни раздаде четири ксерокопия и после си ги взе.
— Знаеш ли как се казва служителят от рецепцията?
— Не. Нито съм разговаряла с него, нито съм го виждала. С него се занимаваха феберейците.
— Ясно. Значи си започнала да разпитваш гостите и персонала.
— Да. Трябваше да видим дали някой друг освен служителя на рецепцията е видял оня човек, колата му или жената с него. Освен това трябваше да проверим дали са ходили в бара или ресторанта на хотела, дали са използвали кредитни карти и така нататък. Искам да кажа, Грифит ни казваше какво да правим, като че ли сме вчерашни.
— Това им е в кръвта.
— Да де. Обаче аз си казах: „Какъв смисъл има? На кой му пука? Изневяра ли разследваме, или самолетна катастрофа?“ И го питам: „Очевидци ли търсим, или заподозрени?“ Искам да кажа, че тая работа имаше смисъл само ако търсехме заподозрени с ракета в колата. Нали така?
Не беше съвсем така, но отвърнах:
— Нещо такова.
— Та задавам му аз тоя въпрос и това явно го наведе на адски интелигентна идея. „Всеки свидетел е потенциален заподозрян“, вика той или нещо от тоя род. И ни дават на всички списък на камериерките, кухненския и ресторантския персонал, служителите и така нататък. Общо петдесетина души, които трябваше да са били на работа през въпросния период — от четири и петнайсет в сряда, седемнайсети юли, до обяд на другия ден. На мен ми се паднаха десетина души.
— Що за хотел е това?
