Аден бе пристанищният град, където бяха взривили „Коул“, и също смърдеше. Добре че в хотел „Шератон“, където бяхме настанени, имаше фитнес клуб (морските пехотинци трябваше да покажат на персонала как се сглобяват уредите) и плувен басейн (който трябваше да научим персонала да чисти) и сега бях почернял и във форма, както не ми се беше случвало, след като ме надупчиха с три куршума в Уошингтън Хайтс преди четири години. Сведох пиенето до минимум, научих се да обичам риба, вместо да пия като такава, и се наслаждавах на удоволствията на целомъдрието. Чувствах се нов човек, обаче старият се нуждаеше от пиене, хамбургер и секс.
Отбих се в чакалнята и си поръчах бира и хамбургер на бара.
Носех мобифона си, но батерията беше паднала като оная ми работа в момента и помолих бармана да включи зарядното ми устройство, което той направи с удоволствие.
— Бях в арабската пустиня — поясних.
— Добре сте почернели.
— На едно място, дето се казва Йемен. Адски е евтино. Трябва да идеш там. Хората са страхотни.
— Е, добре дошли у дома.
— Добре заварил.
В Аден дори имаше имейл, кой знае защо през яху, и така с Кейт поддържахме връзка, освен по някой международен телефонен разговор от време на време. Изобщо не споменавахме за полет осемстотин, обаче имах много време да мисля за него.
Бях пратил имейл в колежа по криминалистика „Джон Джей“, за да им обясня, че правителството ме е пратило на секретна и опасна мисия и може да закъснея няколко дни или години за лекции. Посъветвах ги да започнат без мен.
Телевизорът на бара предаваше новини и ми се стори, че в мое отсъствие не се е случило нищо. Метеорологът съобщи, че в Ню Йорк е поредният прекрасен късен летен ден и че се очаква хубавото време да се задържи. Добре. В Аден беше като в пещ. Вътрешността на Йемен бе като в ада. Защо на такива места изобщо живеят хора?
Поръчах си още една бира и прегледах „Дейли Нюз“ на бара. Нямаше много новини и аз прочетох спортните страници, после си проверих хороскопа: „Не се изненадвайте, ако едновременно изпитате екстаз, ревност, страдание и блаженство“. Изобщо нямаше да се изненадам.
Така или иначе, в Аден работих с шестима агенти от ФБР, сред които две жени, и четири ченгета от нюйоркската полиция на договор с Контратерористичната спецчаст, двама от които познавах, така че нямаше проблеми. Освен следователите имахме двайсетина морски пехотинци, въоръжени до зъби, и осемчленна спецгрупа от ФБР, които се редуваха да дежурят като снайперисти на покрива на „Шератон“ и които, струва ми се, хотелът използваше в маркетинговата си стратегия за малцината други гости.
Мисията също се състоеше от десетина души от дипломатическата Служба за сигурност и няколко служители от военното и военноморското разузнаване, както и от ЦРУ естествено, чиято самоличност и брой бяха голяма тайна, обаче аз преброих четирима. Всички американци се разбирахме горе-долу добре, защото на онова затънтено място нямаше с кого другиго да си приказваме.
Задълженията ми в Аден се изразяваха в работа с техните корумпирани и изумително тъпи разузнавачи с цел откриване следите на извършителите на атентата срещу „Коул“. Повечето от тях поназнайваха някакъв английски, изостанал от британските колониални дни, обаче щом с колегите станехме прекалено любопитни или агресивни, го забравяха.
Сегиз-тогиз йеменското разузнаване арестуваше обичайните заподозрени и ги замъкваше в полицията, за да видим, че следствието има известен напредък. Около веднъж седмично викаха петима-шестима души от спецчастта в полицейския участък, за да разпитат тия нещастни отрепки с помощта на некадърни и лъжливи преводачи в смрадлива стая без прозорци. Хората от разузнаването шибваха по някой и друг шамар на заподозрените за наше успокоение и ни съобщаваха, че били по дирите на „чуждестранните терористи“, които взривили „Коул“.
Аз лично смятах, че тия заподозрени са специално наети за целта, обаче оценявах методите за водене на полицейски разпит. Майтап де.
После идваха „информаторите“, които ни продаваха безполезни сведения „евтино“. Кълна се, че мярках някои от тях в полицейска униформа из града в дните, когато не бяха информатори.
Общо взето, пикаехме срещу вятъра и нашето присъствие там беше чисто символично — бяха загинали седемнайсет американски моряци, бе унищожен американски боен кораб и правителството трябваше да покаже, че върши нещо. Обаче когато Джон О’Нийл се беше опитал да направи нещо, моментално го бяха изритали.
Преди седмица до Йемен бе стигнала вестта, че той е напуснал ФБР и в момента работи като консултант по сигурността на Световния търговски център. Трябваше да го потърся, за да го разпитам за работа. В зависимост как се развиеше историята с ТУЕ или щях да съм адски търсена личност, или завинаги щях да си остана безработен.
В имейлите си Кейт ми съобщаваше, че има много повече късмет в Танзания, където властите били услужливи, отчасти защото изгубили стотици граждани при атентата срещу посолството на САЩ.
